Никос Казандзакис
В дворците на Кносос (85)

LXXXV

Вождът на варварите дойде, седна до него, заприказваха. Очите му бяха още зачервени от снощното пиянство, но умът му работеше простичко, ала крепко.

— Царю — каза той на Тезей, — това място ми харесва. Богата е земята, хубав е въздухът му, има лозя и маслини, и посеви, а местните хора ми изглеждат умни и работливи. Ще ги накараме да копаят и да орат за нас, а пък ние ще си гледаме нашата работа — войната. Те ще работят, а ние ще воюваме. Такъв е обичаят на нашето племе и това вършим през където и да минем.

Тезей постави ръка върху едното коляно на вожда.

— Вожде — каза му той, — тъкмо когато ти дойде, аз си мислех за завръщането си в родината. Но тази земя тук е и моя, аз ви доведох, заедно я завладяхме, а царската дъщеря, тази тук, дето я виждаш да спи, стана моя жена. Ще дадем клетва, ще станем приятели. Ако някой дойде да ме нападне в Атина, вие ще се спуснете да ми помогнете, ако някой ви нападне в Крит, аз ще се спусна да ви помогна.

— Дай си ръката! — каза вождът. — Съгласни!

Стиснаха си ръцете.

— Закълни се! — каза Тезей.

— Какво да се кълна? Дадох думата си, това стига!

Стана, слезе на брега на реката, където неговите хора още лежаха. Пъхна пръсти в устата си и изсвири.

— Събудете се! — извика той. — Имаме още много работа!

Варварите скочиха, хвърлиха се в реката, поразхладиха се, наобиколиха вожда си.

— Най-напред — каза им вождът, — дайте на робите, които заловихте, да ядат. Те са все благородници и благороднички, свикнали са на хубаво, нямаме сметка да ги оставим да умрат от глад. Нали храните воловете и кравите си? Е, така трябва да храните и робите и робините си.

Вързани с въжета, велможите и придворните дами се бяха строполили накуп край брега на реката. Устните им бяха бледи, а очите им — целите зачервени от плач. Но от умора и те се бяха унесли в сън и сега се събуждаха.

Видяха отсреща димящите развалини на двореца и проточиха отново воплите.

— Не плачете! Не плачете! — извика им вождът. — Няма да ви убием! Досега другите работеха за вас, сега пък вие ще работите за другите. Няма нищо! Ще видите, че ще свикнете.

Раздадоха им храна, вождът нареди да им донесат няколко стомни вода от реката, та да пият.

— Колко е вкусен хлябът! — казваше една крехка и изтънчена млада благородничка на една стара придворна дама, с която беше вързана ведно. — Колко е вкусен хлябът!

— Ами пък водата! Ако знаеш колко бях жадна! От години не бях ожаднявала…

А старият разказвач, който също беше вързан близо до тях, поклати глава.

— Ядяхме, преди да огладнеем — каза той. — Пиехме, преди да ожаднеем. Затова нищо не ни харесваше. Сега ще разберем колко сладки са хлябът и водата.

Главният сънотълкувател, проснат по гръб, въздъхна. Старият разказвач се извърна и го погледна. Гушите му висяха, търбухът му се беше издул като тъпан, пълните му ръце бяха целите изкаляни. Тъкмо се беше събудил и търкаше очите си.

— Какво сънува, велможо? — попита го саркастично разказвачът.

— Остави ме на мира! — отвърна му ядосано сънотълкувателят.

— А пък аз сънувах, че уж дворецът е изгорял… — каза разказвачът.

— Да се не видиш макар! — изруга го дебелият съногадател и вдигна ръка, сякаш искаше да го удари. Но и той беше вързан с въжета и не можеше да достигне разказвача.

Един стар капитан започна да реве, варварите вчера му бяха откъснали обеците — големи златни обеци като камбани! — и сега от раздраните му уши течеше кръв. Току-що се беше събудил и той, почувствувал бе отново болки и бе захванал да реве.

Вождът мина край него, видя го. Поклати глава.

„Какво да ги правим старците? — помисли си той. — Не могат да работят, напразно ще ядат хляба ни…“

— Какво можеш да правиш, старче? — попита той разплакания капитан. — Знаеш ли да вършиш някаква работа?

— Каква работа?! — попита учудено капитанът. — Аз и работа? Каква работа?

— Ами на, да ореш ниви, да пасеш овце, да строиш къщи, да изработваш секири…

— Не… не… — отвърна старият капитан.

— Ами какво можеш тогава?

Старецът се позамисли.

— Нищо — отвърна той накрая.

Русокосият вожд измърмори нещо със стиснати зъби и отмина.

Капитанът се извърна към другите около него.

— Ами че наистина, за първи път си мисля за това — нищо не знам! — произнесе той и отново зарева за ушите си.