Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Στα παλάτια της Κνωσού, 1980 (Пълни авторски права)
- Превод от гръцки
- Георги Куфов, 1990 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,7 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и начална корекция
- Еми (2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI (2013)
Издание:
Никос Казандзакис. В дворците на Кносос
Гръцка. Първо издание
ИК „Отечество“, София, 1990
Редактор: Добринка Савова-Габровска
Коректор: Невена Николова
История
- — Добавяне
LX
— Свърши вече, мина и третият ден! Утре твоят приятел, царският син на Атина, и тринадесетте му другари ще слязат в Лабиринта — каза Икар на приятеля си и въздъхна.
Беше се свечерило вече, двамата приятели бяха отишли на брега на реката, свряха се сред цъфналите мирти й поведоха разговор.
Хари беше неспокоен. „Дали Тезей ще може да победи страшното чудовище? Ще излезе ли от Лабиринта? И ако излезе жив оттам, дали народът няма да се нахвърли връз него и да го пребие? Тезей ми каза, че царят му се заклел, че няма да го убие, но ще удържи ли на думата си? Как ще успее скъпият ни княз да се спаси и да се завърне в родината си?“
Тези неща си мислеше Хари със свито сърце.
— Не се безпокой, Хари — каза Икар. — След няколко дни крилата ще бъдат готови и ще избягаме.
— Не мисля за себе си — отвърна Хари.
Икар понечи да заговори, но Хари бързо протегна ръка и му запуши устата.
— Шт! — произнесе той тихо.
И наостри слух.
Наблизо зад един стар платан се чу тих разговор. На Хари му се стори, че постоянно се споменава името на Тезей.
— Шт! — отново прошепна той на приятеля си. — Говорят за Тезей.
И двамата се проснаха на земята и се ослушаха.
Изглежда, че тези, които разговаряха зад платана, бяха двама. По гласовете им личеше, че единият беше много стар, а другият — зрял мъж.
Мъжът каза:
— Народът узна това, което си казал тази сутрин на царския съвет. И роптае.
— Малис! Малис! — промълви Хари. — Познавам добре гласа му.
— Мълчи! — прошепна Икар. — Мълчи да чуем…
— Какво казва? — запита старческият глас. — Какво казва народът?
— Че си се наговорил с Тезей, получил си много злато и предаваш родината си.
Замълчаха. Разнесе се тежка въздишка.
— Аз ли? — произнесе старческият глас. — Аз ли? Ами че аз никога не съм говорил с Тезей! Видях го, когато всички дойдоха в двореца, и ми направи впечатление гордият му вид и благородството му. И си казах: „Ех, да си имахме и ние такъв престолонаследник!“. И пак ще повторя: Критското царство е в опасност! Ако имахме цар като Тезей, щеше да се спаси. Това е моето мнение!
— Старейшино — обади се мъжкият глас, — това е и моето мнение. Какво да правим тогава?
— Казах ти, да се приготвим да заминем. А пък ти, особено след като царят се отнесе така с теб…
— И да не се ли видим преди това с Тезей?
— Не. Ще кажат, че сме били подкупени и сме се споразумели с него да вдигнем бунт.
— Но ако мислим, че само така може да бъде спасено отечеството ни?
Старецът помълча известно време. Но най-сетне гласът му прозвуча.
— Най-добре би било да стане това, което предложих на царя. Така всичко ще се оправи.
— Какво?
— Царят да даде за жена на Тезей някоя от дъщерите си…
Хари стисна ръката на приятеля си.
— Чу ли? — попита го той тихо.
— Да — отвърна Икар.
В това време двамата мъже станаха. Приятелите ни чуха как стъпките им се отдалечават. И скоро заглъхнаха напълно нататък, по брега на реката.
Приятелите ни също станаха.
— Да вървим — каза Хари, — време е да занеса подноса с ядене на Тезей.
— Ще му кажеш ли какво чухме?
— Да.
— И на царкинята ли ще кажеш?
Хари се усмихна.
— Да не мислиш, че царкинята ни няма същото наум? Но добре знае, че баща й не иска това. Сама една дума да каже, и баща й веднага ще заповяда да разкъсат на парчета Тезей.
— Тогава какво трябва да се направи? Видя, че и страшният Малис е станал приятел…
— Нека не бързаме. Нека всичко стане едно по едно, по реда си. Засега най-наложителното е това, Тезей да убие звяра и да излезе от Лабиринта. Нека първо станат тези две неща, а после ще видим.
— Прав си — каза Икар. — Аз бързам, нетърпелив съм, а ти крачиш бавно, но сигурно.
— Ти имаш крила — отвърна му със смях Хари, — а аз имам крака. Това е разликата!
Когато стигнаха до двореца, двамата приятели се разделиха. Хари си сложи отново бялата шапка и бялата престилка и слезе в готварницата. Взе пълния поднос, изкачи се по стълбите, стигна пред вратата на Тезей. Двамата стражи го гледаха засмени.
— Какво ни погоди снощи ти? Напихме се като пънове. Добре, че не мина някой офицер да ни види…
— Какво? — възкликна уж изненадано Хари. — Да не сте го ударили на песни? Или пък да не би да сте се проснали на плочите и да сте захъркали?
— Ние ли! — възкликнаха и двамата, като засукаха гордо мустак. — Ние да се отърколим на плочите! Не ни познаваш! Стоим тук като канари!
Хари се засмя.
— Добре — каза той, — а сега ми отворете да вляза. Нося му последното ядене на този клетник.
— Добър младеж — обади се единият от стражите, — кротък. Отначало викаше, а сега…
Отвориха вратата, Хари влезе.
Тезей стоеше до малкото прозорче и гледаше навън в нощта.
Навярно беше потънал в дълбок размисъл, защото не чу, че Хари влезе.
— Добър вечер, княже — каза тихо Хари.
Тезей се извърна.
— Добре дошъл, мили Хари — отвърна той. — Тази вечер за последен път ми донасяш подноса. Кой знае къде ще вечеряме утре…
— На кораба! — изрече уверено Хари. — На кораба, на който ще бъдат вдигнати бели платна!
Тезей се усмихна.
— И аз така мисля. И ти ще седиш от дясната ми страна…
— От лявата! — поправи го със смях Хари.
— От лявата ли, защо?
— Защото от дясната ти страна, княже, ще седи друго лице…
Тезей се изчерви.
— Може би… може би… — прошепна той.
Тогава Хари набързо му разправи какво беше чул край реката.
Тезей поклати глава.
— Старият й баща никога няма да склони… — каза той.
Вратата се открехна. Подаде се една глава.
— Ей, ей, какво си приказвате вие там?
— Малис! — прошепна изплашено Хари.
— Ти излез навън! — изрече отново гласът. — Вземи подноса и си върви!
Хари грабна подноса, вдигна го високо, за да прикрие лицето си, и с един скок се озова в коридора.
— Пак се отървах! — промълви той. — Отървах се!
Малис влезе в стаята на Тезей, затвори вратата. Пристъпи към княза.
— Княже — каза той, — аз съм дворцов офицер и идвам да поговоря с теб…
— Слушам те — отвърна Тезей с царствена вежливост. — Това е последната ми вечер, каквото имаш да го казваш, казвай го бързо!
— Това, което ще ти предложа, не е от обич към теб, а от обич към моята родина.
— Още по-добре… Така ще бъда сигурен, че ще говориш истината. И тъй?
— Царството ни е в упадък. Нашите колонии искат независимост, русите варвари дорийците идат, народът ни, потънал в богатство и благополучие, забрави да воюва, а царят ни е стар и няма син.
— Знам всичко това — отвърна Тезей.
— Но не знаеш извода, който ще направя от всичко това!
— Какъв извод?
— Да се помирим с Атина, да се ожениш за някоя от царските ни дъщери и по този начин законно да се възкачиш на критския престол.
— Старият цар ще се възпротиви. Кой ще ми помогне?
— Имаш тайни приятели в двореца и в града — отговори Малис.
Тезей помисли известно време.
— Не — каза накрая той, — засега не! Чакай първо да изпълня дълга си, да се преборя с вашия звяр. Ако го победя, това ще означава, че Бог е с нас, и тогава вече ще видим.
— Но дори да убиеш звяра — отбеляза Малис, — как ще излезеш от Лабиринта?
Тезей се усмихна.
— Не бери грижа, приятелю — отвърна Тезей, — богиня Атина, моята закрилница, ще върви пред мен в Лабиринта и ще ми сочи пътя!