Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (99)

16.

Кайл и Корин поставиха подносите на масата. Тя наливаше кафе в чашите, той ги подаваше на една или друга жена. Намесиха се в разговорите. Без да чуват нищо. Без да се гледат. Но лактите им се докосваха. Ръцете им се доближаваха по свое желание. Той разбра, че всеки път, когато ще сяда на масата, ще очаква нейната ръка до своята, но ще усеща само празнота.

— Тази чаша е за мен. Не се скъпи — каза той. — Пропуснах закуската.

Тя се усмихна и напълни чашата, преди да седне благоразумно в другия край, а той се премести бързо до Джейн.

— О! Вижте! Заваля сняг! — извика едно хлапе, надигайки се от мястото си.

— В Сан Франциско не вали сняг.

— Днес вали.

Докато всички бяха изпаднали в захлас пред няколкото изумителни снежинки, падащи през този ден, Корин излезе от трапезарията с Криста на ръце. Дейзи тръгна с нея, а Малкълм остана в един ъгъл на стаята. Наблюдаваше музиканта скришом. Кайл също го поглеждаше, после се приближи бавно.

— Тази сутрин гледах телевизия и те видях с твоята група.

— Как е, хареса ли ти?

— Трудно ли е да се пее и да се свири едновременно?

— Не. Става от само себе си. Аз не мисля. Но виждам, че ти си разсъждавал много сериозно по въпроса.

Малкълм вдигна рамене.

— Взимаш ли уроци по музика?

— Не. Все пак в училище пеем. Но учителката ни учи само на глупави песни.

— Разбрах. Искаш ли да те науча на някоя хубава песен?

— Може. Не знам.

— Ела. Елате — поправи се Кайл, когато четири-пет хлапета се приближиха.