Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (51)

28.

Патси събуди Кайл. Беше още тъмно. Клаксоните виеха в град, за чието име нямаше никаква представа. Нито от страната или континента, където предната вечер свириха. Защото имаха концерт. Това… знаеше. Но в колко часа се върнаха?

— Не искам деца.

— Какво?

Нито пък знаеше дали живее в истински кошмар, или е проектиран в действителността. Но едно бе сигурно, Патси беше будна, полугола и скръстила ръце, го гледаше право в очите.

— Отговарям ти на въпроса.

— На кой въпрос?

— На онзи, който ми постави в Москва.

— Патси! Спя!

— Ами тогава събуди се.

Седна до него на леглото и го разтърси, без да го щади.

— Чуй ме добре. Аз няма да имам деца. Няма и да осиновя.

Кайл се надигна.

— Защо?

— Не искам един глупак да ми съсипва деня или да пуска ръката ми, за да тича след някоя тъпа катеричка. Ще бъда недостойна майка, непоносима, неорганизирана, безотговорна. Виждаш ли ме, Кайл? Погледни ме! Размишлявах по въпроса седмици наред. Това просто е невъзможно.

— Ами аз? Ако съм добър баща?

Патси взе ръката му.

— Ти си Кайл Маклоугън. Член на групата „Р…“. Ти си се съсредоточил в своята музика, в своите мисли, в своя свят, където не искам да ме отвеждаш… Къде ще вместиш едно хлапе? Бъди честен! Признай си!

Кайл се отпусна назад и се загледа в тавана.

— Непрекъснато сме на път — продължи тя. — Къде ще сложиш едно дете? Няма да сляза от сцената, за да кърмя, и на никого няма да отстъпя мястото си, чу ли?

Тя се изтегна до него. Сложи глава на рамото му и добави, че е мислила много.

— Едно дете. Невъзможно е. Нито за теб, нито за мен. Освен ако не променим начина си на живот. А пък аз в никакъв случай няма да го променя.

Знаеше, че Патси не греши. Тя имаше своите недостатъци, но беше естествена и беше реалистка. Не се съмняваше в който и да е свой избор. Не я ли заобича точно заради това? Тя се приземи на леглото му чак когато обмисли действията си. След хаотични и мимолетни връзки, които оставяха чувство за празнота в крайна сметка. След като се присъедини към групата, спа първо със Стив, после с Джет. За да избие всякакво любопитство от главите на момчетата. А на Кайл беше казала да не си мечтае. Не го харесвала.

— По-точно не още.

Той я преследваше. Тя му се измъкваше.

— Не изперквай. И твоят ред ще дойде. Но не ти обещавам нищо. И продължителна връзка не ти обещавам. Нищо… Като ми писне от теб, ще те разкарам.

— Няма да е все така — каза той.

— Да. Бъди сигурен. Ще правим любов. Ще изчезваме, всеки по пътя си. Ще се обичаме. Ще задържим за кратко. После пак ще изчезваме. Така се върти колелото.

— „Завинаги“ не съществува ли за теб?

— Не. Все пак — да. Възможно е, ако се влюбиш на осемдесет години и имаш рак с разсейки.

— Не съм съгласен.

— Това е положението. „Завинаги“ има винаги край. Най-малкото защото човек умира…

— Ще ти докажа, че „завинаги“ съществува.

— Не с мен, скъпи.

Това му се стори забавно. Патси го забавляваше. Той прояви търпение. Докато тя вилнееше, той правеше същото. Момичета и още момичета. Трудно е да се устои на лакомствата, когато вратата на сладкарницата е широко отворена и сладкишите сами влизат в леглото ти. Беше прелъстителна игра. Уравнение, за което имаше време да провери и по обратен път пак да провери. Моментно удоволствие и подклаждана необходимост. Винаги беше авантюра. Срещаше вълнуващи момичета, трогателни, а някои… безлични. След това една сутрин Патси реши, че е време. Съблече дрехите си и се хвърли гола в леглото на Кайл. Абсолютно освободена.

Вече имаха успех. И той ставаше все по-бурен. Когато медиите надушиха тяхната любовна история, те бяха заедно от месеци. Какво увеличаваше най-много продажбите? Талантът ли? Сърцето ли? Двама любовници това е джакпотът. Два пъти бяха вече обиколили земното кълбо с концерти и нови проекти.

Патси се надигна на лакът и попита Кайл дали настоява тя да си помисли.

— Не — отвърна той.