Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (71)

48.

След като прегърнаха Корин и децата, двамата мъже продължиха да говорят празни приказки като двама стари приятели и не обърнаха внимание на Малкълм, който разказваше, че английските гълъби тичали смешно бързо в парка, че с Дейзи не ги догонили и че мравките…

Корин заведе бързо сина си в банята и го изкъпа за втори път през този ден. Той попита защо.

— Защото тук замърсяването е по-голямо — измисли тя оправдание.

— Повече ли, отколкото в Сан Франциско?

— Не, но… утре няма да имам време, преди да тръгнем за Брайтън.

— Мамо…

— Да — отвърна тя разсеяно, докато го сапунисваше.

— Мамо…

Гласът му стана с един тон по-нисък. Тя вдигна очи към сина си. Той изглеждаше сериозен. Беше ли видял, че Мери й даде книгата? Малкълм се хвърли на врата й и я прегърна много силно.

— Обичам те, мамо.

— О, Малкълм! Само да знаеш аз колко много те обичам.

Корин беше смутена. Нейният син беше смутен. Усещаше ли нещата? Той растеше. „Страданието е гангрена. Ще засегне Малкълм. След това Дейзи. Криста…“

Полазиха я студени тръпки и в този момент вратата се отвори рязко. Джак обяви:

— Побързайте. Ще ви водя на ресторант.

— Защо? — попита Малкълм.

— За да благодаря на моя шурей.

Това означаваше, че той беше много по-изобретателен и много по-хитър, отколкото Корин предполагаше. Тя приготви децата. Малкълм й се усмихваше успокоен, сякаш никога не е бил смутен. Тя надяна обичайната си маска и се включи най-естествено в разговора.

Когато им сервираха десерта, Тими съобщи, че е решил да замине за Афганистан като военен кореспондент. Добави, че родителите им не знаят още и всъщност се занимава с това-онова, за да минава времето.

— Хубаво ни заблуди… — каза Джак.

— Нима ще станеш военен?

— Не. Очаквам одобрение от редакцията на вестника.

— Поздравления! — рече Джак.

— Но защо? — попита Корин изплашена. — Нима искаш да отразяваш ужасите на войната?

— Точно това възнамерявам да направя.

— Не си с всичкия си. Съвсем си…

— Хората се бият, за да защитят свободите си — намеси се Джак с апломб, който я порази.

— В такъв случай трябва да има хора, които да говорят за това — продължи Тими.

— Но наистина ли защитават свободата си? — изпусна се тя.

— Че кой се съмнява? — отвърна Джак, без да забележи иронията във въпроса.

— Питам, защото е… опасно.

— Опасността не ме плаши — заяви Тими.

— Не те разбирам — настоя тя. — Как можеш да отидеш там и…

— Искам да отида, за да изоблича какво хората причиняват на други хора. Един ден трябва да осъзнаем, че на тази лудост трябва да се сложи край. Не е ли така?

Корин не можеше да прибави каквото и да било, без да се издаде. И тогава всички се умълчаха. Тими пръв вдигна поглед от чинията си. Позагледа ги един след друг и каза, че се търсят хора като него — свободни, без ангажименти.

— Аз съм идеалният кандидат. Всеки е със своите задължения в обществото. Когато имаш жена и деца, свършено е. Аз съм свободен. Чувствам за свой дълг да отида.

— Може да те убият — каза тя.

— Ще внимавам.

— Корин! Какви ги говориш? Тими има нужда някой да го насърчи, а не да предрича най-лошото. Според мен постъпва много смело. Това е шанс за неговата кариера.

Тими благодари на своя зет и извади фотографския си апарат.

— Ще се наредите ли да ви снимам?

Джак отказа категорично Корин да бъде показана на неговите снимки.

— Още по-малко моите деца. Не знам какво ще правиш с тези снимки.

— Нямаш ли ми доверие?

— Не е там въпросът. Не искам да ги фотографираш. Има какви ли не хора.

— Няма проблем. Както искаш.

Месеци по-късно Тими се упрекна, че не реагира на пронизалото го странно чувство, когато погледна Корин, замръзнала като статуя. Но в момента не обърна внимание на тази малка неяснота. После забрави.

Джак стана и каза, че е време да си лягат. Сутринта щели да тръгват рано за Брайтън. Разцелуваха се във фоайето на хотела и Тими ги изпрати до асансьора. Трима непознати се вмъкнаха, Джак влезе след тях с децата и Корин не успя да ги последва, преди вратата да се затвори, смайвайки съпруга си, който остана със зяпнала уста.

— Пък и може да се напечеля достатъчно с моите репортажи, за да си позволя едно пътешествие при теб…

— Не ми харесва твоето намерение — каза тя, натискайки машинално копчето.

Той задържа сестра си.

— Каквото и да кажеш, няма да промениш мнението ми. Но ще ми липсваш.

— Аз…

Тими я прегърна.

— Ще мисля за теб постоянно.

— Само не се моли, за бога! — разсмя се той.

Асансьорът дойде и тя влезе в кабината като автомат. Мъж и жена, още по-възрастни от онези, които срещна следобед, помолиха Тими да задържи вратата, докато те ситнеха със скоростта на таралеж.

— Ако срещна Кайл, да го поздравя ли от теб? — подхвърли брат й, намигайки.

— Няма да го срещнеш.

Възрастната двойка мина зад младата жена.

— Толкова малко ли ме познаваш? Чети „Таймс“. Ще вдигна голям шум. И в края на краищата, ако се молиш, измоли от музата на идеите да ми прати вдъхновение.

— Коя, коя? — попита възрастният господин жена си.

— Музата на идеите…

— Коя, коя?

Старата дама вдигна очи точно когато вратата щракна меко. Корин си помисли, че сърцето й остана на партера. „Защо заминаваш, Тими?“

През нощта дъждът не престана да плющи. Джак, Малкълм и Дейзи не забелязаха този факт. Младата жена беше в такова състояние, все едно бе погълнала литри кофеин. Тя стана като котка, абсолютно безшумно, и се изложи на лекомислен риск, за да вземе книгата на Мери, която бе захвърлила върху гардероба в стаята на децата. Разплете една телена закачалка и сподави тържествуващ вик, когато най-сетне напипа книгата.

Намери убежище в банята при входа на апартамента. Опасността Джак да я изненада й се струваше невъзможна, толкова здрав бе сънят на нейния съпруг. През всичките години на техния брак не го беше виждала нито веднъж да става дори до тоалетната.

Под заглавието с виолетови букви беше написано: „Тази прекрасна книга принадлежи на М. Туинсън“. Корин започна да чете. Още от първите редове бе завладяна от съдбата на Анди, несправедливо осъден на затвор… Той превиваше гръб като нея. Понасяше унижения и удари като нея. Но чакаше своя час, без да се отказва от мечтата си, без да се отказва от Сиуантанехо. Помисли си, че книгата премина от ръцете на Мери в нейните точно когато се питаше какво да направи, за да се измъкне.

О! Колко много заобича Анди Дюфрен! Не се почуди „от колко време не съм държала книга?“. Нито си каза: „От кога не съм чела хубава история?“ Каза си, че тази книга не можеше да попадне у по-подходящ човек: „Благодаря ти, Мери Туинсън, благодаря ти, господин Стивън Кинг.“

Ако младата жена знаеше, че в същия момент, в същия град Кайл се бе отпуснал с притворени очи на канапето пред телевизора с изключен звук в своята стая в лондонския хотел, щеше да се приближи, за да види кой е филмът. Щеше да разбере коя книга го е вдъхновила. Щеше да изпита желание да се промъкне незабелязано до този мъж, да сложи глава на рамото му и да остане така до… края на света.

Кайл се сепна. Вървяха последните кадри от филма. Точно когато синевата на небето се сля със синевата на морето върху силуетите. Измореният млад мъж гледаше как се изреждат имената на артистите и останалите от екипа, без да има сили да помръдне. Прочете, че Франк Дарабон е режисьорът. След това затвори очи. Дали ако остане абсолютно неподвижен, Мигрената ще се отегчи и ще си отиде и Сънят ще се смили над него? Ще реши да го отведе в своя свят. Може би призракът на Корин ще се промъкне до него… Но Кайл не вярваше в призраци.

Да, Корин и Кайл щяха да споделят и това. Нещо повече. Като нова глава, която щяха да разказват с радост, застигнала ги ненадейно. Щяха да оценят намигването на съдбата толкова, колкото и да останат поразени.