Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (59)

36.

Корин се върна в техния дом с всички вещи по обичайните им места. Джак избягваше сексуален контакт, както бе препоръчал лекарят. Нито една от сестрите не попита какво в действителност се е случило, докато в спешното отделение не установиха възпаление. Усилията бяха съсредоточени върху излекуването й и да не липсва нищо на сладкото бебе, както и на майката. Корин нищо не каза, което да разкрие каквото и да е… Животът тече по свой начин, който е трудно да се трансформира.

Съпругът се прибираше всяка събота с букет цветя. Подари на своята красавица часовник с два диаманта, инкрустирани в стрелките. На нея й се видя грозен, но благодари на Джак. Който беше толкова търпелив… По дяволите! Лекарят даде строги препоръки.

Джак изчака посочените шест седмици. Нито ден повече и навакса. Изиска отново неговата жена с личице като на кукла и с кожа като кадифе да му се подчинява. За пръв път в целия си живот тя помоли светицата на плодовитостта с всичката енергия, на която бе способна, никога повече да не забременява, и една вечер в пристъп на екстремна смелост, една вечер, когато си спомни снимката на Патси на сцената, Корин попита „защо“, щом той разкопча панталона си, докато тя подреждаше чиниите и приборите.

Без обяснения той я хвана за косата и я запрати на стената в кухнята. Тя падна на колене. Прехапа горната си устна и капка тъмночервена кръв се открои върху безупречно чистите плочки на пода. Последваха я още десетки капки. Джак коленичи и започна да се извинява. С безкрайно наслаждение изтри с гъба кръвта и изрече ясно сред порой от извинения — колкото глупави, толкова и непоносими — че тя му принадлежи и понеже му принадлежи, може да прави, каквото реши с живота й. За нейно добро.

— Ти си моя, Корин. Не искам да ти причинявам нищо лошо, но ти ме принуждаваш. Моля те, извини ме. О! Любов моя, само да знаеш колко те обичам.

Корин никога повече не попита „защо“. Никога не каза „не“. Прикри раната с червило, наведе още малко глава на улицата и каза на Малкълм, че се е убола с вилица. Синът й се усмихна и отиде да играе. Младата жена се успокои, че нищо не е видял, вместо да си помисли, че го бе излъгала. Така всекидневието пое по обичайния си път.

Нещата останаха отчайващо еднакви и младата жена чакаше само дните да отмират.

Докога?