Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (14)

14.

Джейн записа брат си на уроци по пиано. Трябва да беше около осемгодишен. Водеше го всяка седмица и чакаше седнала на една пейка да свърши. Понякога вдигаше глава от своите книги. После го завеждаше вкъщи и го оставяше на някоя от временните си съквартирантки, преди да отиде за нощната смяна в болницата. Защото тази работа се плащаше по-добре и защото й позволяваше…

— … да бъда тук, когато се събудиш, братчето ми. Мога да те изпратя на автобуса.

— След това спиш ли?

— След това отивам в университета.

— Къде спиш, Джейн?

— Където ми падне!

Кайл не разбираше какво значи това. Искаше да попита има ли легло там „където й падне“, но тя го бутна в автобуса и вече му махаше с ръка.

Учеше и работеше като луда, без да се оплаква. Имаше мотивация. След смъртта на тяхната майка промени рязко своята ориентация. Напусна училището за медицински сестри и се насочи към професията социален асистент. Специализира една година, за да помага на жени, малтретирани от мерзавци — съпрузи, любовници, опустошители…

— … за да не се превърнат никога в убийците им.

Съзнаваше ясно, че решението се дължеше на факта, че тя, Джейн, изобщо не бе забелязала какво се случва с майка им. Упрекваше се, че не е била там, че не е присъствала. Не е внимавала като добра дъщеря. Беше се провалила. В свят на отговорности се бе подала на егоизма. Как се понася това? Какво е наказанието за подобно престъпление? Как се живее с тази мисъл? Като се прави това, което тя правеше.

Джейн бе научила, че навсякъде по света, във всички обществени кръгове, една на всеки три жени през живота си е била бита, малтретирана, изнасилвана. Половината от убийствата на жени бяха извършени от техния партньор. На три дни една жена умираше от юмруците на мъж, за когото се предполагаше, че трябва да я обича. Да я пази. Тези цифри бяха неизменни. Като истината. Тези цифри се утрояваха, когато се включеха и страничните жертви, и самоубийствата. Когато се държеше сметка и за децата. За нещастие имаше и жени, които малтретираха и убиваха… И ако се съберяха всички тези цифри от сътворението на света, човек щеше да почувства дълбоко омерзение.

Джейн не можеше да прости „непростимото“. Дори на себе си не прощаваше. Наказанието, което този Мерзавец наложи на майка им, предреши нейния живот. А също и на Кайл. Така че направи всичко възможно брат й да свири и да свири. Да мисли за друго… „когато е невъзможно да се забрави“.

— Кайл няма талант, а дарба — заяви Джон Манчиевски, учителят по пиано. — Понякога се питам уча ли го още. Защото, госпожице, разбирате ли, не се питам вече дали съм го научил на каквото и да е…

Джейн се разсмя и купи пиано. Нейната нова кола щеше да почака. Кайл стоя целия следобед на верандата да чака доставчиците. Когато най-после инсталираха пианото в хола, той го милва дни наред. Сядаше пред него, щом се върнеше от училище, и го гледаше с часове.

— Твое е — подхвърли Джейн, докато се хранеха. — Можеш да свириш, Кайл.

— Знам.

— Ами тогава? Какво чакаш?

— Нищо. Сприятеляваме се.

Бяха необходими точно шест дни и пет нощи, за да се „сприятелят“. На следващата сутрин Кайл свири без прекъсване и Джейн разбра, че с пианото ще бъдат неразделни. Когато най-после престана да свири, се втурна запъхтян в стаята на сестра си:

— Нали никога няма да го продадеш?

— Разбира се. Приятелят е за цял живот.

Когато Кайл свиреше, не се изпълваше с музиката, която интерпретираше, той беше самата музика. Не можеше да се определи дали музиката излизаше от пръстите му, за да проникне в клавишите, или пианото обитаваше у него дотам, че ставаше негова душа. Граници между тези два свята не съществуваха. Преобразяваха се в друго, единствено по рода си измерение, където свободата изглеждаше възможна. Където формата на щастието ставаше осезаема.