Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (6)

6.

Джак Браниган пристигна с огненочервен ягуар. Ог-не-но чер-вен. Който трябваше да пръска блясък на километри, най-малкото до съседите, които гледаха на семейство Бентън… като на прости хора. Кларк не беше прост. Ето че сега, казваше си той, му се отваряше възможност да натрие носа на Робърт Бауи. „Който даже не е роднина на звездата певец. И който е само един селяндур. Фукльо от другата страна на оградата.“

Бентън имаше чувството, че се задушава. Тъпчеше се с мухлясали фъстъци и ръсеше боклуци по цялата улица. Но гледаше настойчиво към съседите, докато Джак паркираше точно пред къщата на Корин, като по този начин премахна всякакви съмнения. „Видя ли колата на бъдещия ми зет, мухльо?“

Джак отвори портата и тръгна по пътечката съвършено спокоен. Момчетата бяха или в кръчмата, или на тренировка по футбол, или на урок по закон божи. Таткото Бентън чакаше прав на терасата. Беше сменил износените си обувки с тези за църква. Бяха безупречно лъснати. Огледало, където все пак никакъв лъч нямаше да се отрази. Кларк наблюдаваше Джак как се приближава по пътеката, все едно го демонтираше част по част. В края на краищата не беше ли монтьор? Трийсет години да разфасоваш всичко, каквото ти попадне, създават рефлекси. Тяло: идеално състояние. Крака: яки, на спортист. Рамене: мощни. Ръце: силни. Глава: изглежда добре. А когато щеше да погледне в очите на Джак, нямаше да… да различи друг цвят, освен черния. Хубавият човек стигна до Бентън и той се наруга, че е забравил очилата си за далекогледство. Подаде яка ръка и се здрависа с ръка от стомана. Добър знак.

Поздравиха се като мъже. Бащата обясни спокойно и строго, че пътят от киното до дома им не трае повече от петнайсет минути.

— Ами така си е. Що за човек няма да знае часа?

— Ще я върна навреме, господине.

На връщане Джак беше точен. Вежлив. Възпитан. Искаше десерт.