Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (44)

21.

Обратното броене започна. След няколко минути беше стартът. Всеки от музикантите изпълняваше свой ритуал, преди да се качи на сцената. Всеки зачиташе церемонията на другия. Стив четеше мирно и тихо, седнал на един фотьойл по-встрани. Книгата беше една и съща от техния дебют и никой никога не разбра препрочиташе ли я или се преструваше, че чете. Отговорите се меняха от единия ден до другия, докато те престанаха да го тормозят. Стив мълчеше като гроб. Когато не искаше да говори, онемяваше. Държеше се своенравно точно като Патси. Независимо дали е спала десет часа или не е затворила и за миг очи, преди всеки концерт ликуваше от радост, докарана с нов тоалет. Държеше да има две огледала в цял ръст, за да се любува на изкусната изработка от всички страни. „Сцената е моят живот.“ Колкото повече наближаваше часът, толкова по-спокойна ставаше, докато Джет се паникьосваше има ли достатъчно палки за смяна. Как бе възможно подобно нещо? Как изчезваха цели кутии с палки? Проверяваше качеството им по всички параграфи, както и на тези под табуретката пред барабаните на сцената, и винаги слагаше в задния си джоб две резервни.

— Трябва винаги да се проверява за всеки случай…

— В какъв случай, Джет?

— Ами така, за всеки случай — ядосваше се той.

Да, за да събере сили да застане пред публиката, барабанистът имаше нужда да излее чувствата си и да проверява, докато Кайл правеше точно обратното. Той имаше доверие на всички. Знаеше, че китарите им са подготвени според изискванията. Поставени са точно на място. Не прекарваше последните минути, за да разпитва членовете на екипа и да ги контролира, след като те знаеха добре какво да правят. Преди експлозията винаги сядаше на вечното канапе в гримьорната и масажираше слепоочията си със затворени очи. Прехвърляше наум песните под ред и се питаше знае ли ги още. Ами ако объркаше нещо? Вярваше напълно на другите, а колкото до него, седеше паникьосан на канапето през последните минути. Но се паникьосваше мълчаливо. И за да се успокои, си представяше врата. Вратата. Тази, която го отвеждаше до абсолютната празнота. Нямаше никаква представа за начина, по който го постигаше, но в тези моменти на пълна концентрация, дори сред изнервените музиканти, успяваше да намери път към тъмно и празно място, където забравяше всичко.

Пътят беше винаги един и същ. Вратата се намираше точно след неговия страх да не провали шоуто. В зависимост от деня страхът беше или шлюз, или бойно поле. Но във всички случаи, като преминеше това ужасно изпитание, Кайл Дженкинс се превръщаше в Кайл Маклоугън от група „Р…“, артистът, който живееше само през двата или трите часа на спектакъла, отнасящ него, обикновения човек, другаде.

И както почти през всички вечери главоболието се самопокани. В абсолютен екстаз. Стовари своята болка, без да попречи на пътешествието на Кайл. Той знаеше правилата на играта и знаеше, че ще вилнее до секундата, в която той ще стъпи на сцената. Там изчезваше като по чудо. Може би отиваше да си побъбри с Патси, а дали не се настаняваше сред публиката да слуша и да събира сили? След това удовлетворено или не, се връщаше „у дома“ да се наслаждава на своята своенравност.

Стив погледна часовника си и плесна с ръце като учителка. Другите трима със същия рефлекс се изнизаха в лабиринта от коридори на сутерена под московската зала. Можеше да бъде която и да е сцена на планетата. Всички сутерени си приличаха. Като че ли за проект под земята всички архитекти на света имаха една и съща идея.

Както обикновено Стив решително закрачи, докато Патси и Джет се смееха и вдигаха врява. Кайл оставаше винаги след тях в пълна концентрация. С впечатлението, че върви с километри покрай бетонните стени, преди да се промъкне като боец от съпротивата към свободата.

Когато тъмнината стана непрогледна към края на коридора, знаеха, че не остава друго, освен металната стълба към сцената. Кайл не чуваше звука от стъпките си, а само туптенето на сърцето си, до момента, в който аплодисментите и виковете избухнаха с появяването на Стив и Джет. Те компенсираха всичко останало. Патси изчака десет секунди, преди да се появи с вдигнати ръце. При нейното излизане публиката полудя. Тя стисна китарата и дръпна няколко тона по своя си начин. Тогава излезе Кайл. С безкрайна радост, искрена и дълбока, Кайл Маклоугън обхвана с поглед тълпата. Тази една-единствена секунда, дълга като вечността, обясняваше защо упражнява този занаят. За да изживее мига. Този миг на истинска магия и на неповторимата среща между очакването на хиляди сърца и енергията, която той им даваше. Която и другите даваха.

Отиде до своя микрофон, взе го с едната ръка, а с другата размаха китарата.

— Добър вечер, Москва?

Понесоха се викове. Джет удари барабаните три пъти и шоуто се възпламени. Достатъчно бе само да се спогледат с Патси, Джет и Стив, за да изпълнят парче, което не беше в програмата. Да минат от една тоналност в друга и да изсвирят според силата на настоящия момент нещо непредвидено. Музиката ги сплотяваше. Може би някои вечери повече. Свободата е на сцената.

— Случва се да не контролираме решение, взето в гримьорната — каза Кайл в едно интервю. — Случва се да го забравим и да се отнесем другаде, да скъсаме всички вериги…

— Това екстаз ли е?

— Да — усмихна се той. — Екстаз и щастие. Свободата е сцената.

Тази вечер в Москва никой не подозираше какво чувства той и какво крие в душата си. Постоянно усещаше движението на косата на Корин, която падаше върху раменете й… Затвори очи за по-дълго време от обикновено, гласът му бе по-нисък и стисна микрофона по-здраво. За да не се отклонява… Тъй като емоцията вече беше факт.

Знаеше, че рядко е достигал такава сила на чувството. За да стигне до това ниво, работата не е достатъчна, нито пък талантът и хармонията. Необходимо е да се отворят някои рани малко по-дълбоко и да те отпратят в друго измерение. Концертът в Москва беше почти мистичен. Превърна се в мит. Случи се нещо, което на другия ден бе класифицирано от пресата като изключително. Журналистите писаха, че концертът е бил „божествено откровение. Паметен. Групата достигна зрялост и изследва с тънка чувствителност нови пътища“. Журналистът признаваше, че не е намерил други думи, за да опише какво е преживял.

Даже Патси, напускайки сцената, беше усетила разликата. Промъкна се до Кайл и му прошепна, че отиването му в Сан Франциско се е оказало в края на краищата благотворно. Той я хвана за ръцете.

— Ами ако си имаме дете?

— Какво ти става? Болен ли си? — дръпна се тя.

После замръзна, разтревожена и обзета от паника.

— Говоря сериозно, Патси. Омъжи се за мен и ми роди едно дете.

Тя се усмихна странно и промърмори, че ще си помисли.

Обикновено не размишляваше, преди да отговори или да изрази мнението си. Всъщност беше толкова смаяна, че не се досети да попита защо. Не още.

Може би защото тази вечер Кайл каза истината. Ще признае, че едно дете ще го привърже към нея за цял живот. Такъв избор ще бъде убедителна причина да не мисли никога повече за Корин.

Все пак беше ли убедителна причина?