Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (21)

21.

Почти невероятно е колко дълги могат да бъдат дните и как бързо се изнизват годините! Една сутрин през зимата, докато шеташе, Корин осъзна, че стават точно четири години от сватбата й и че никога през живота си не се е чувствала толкова самотна. Не й бяха необходими пръстите на ръцете да преброи приятелите си. Равняваха се на нула. Ну-ла. Имаше подходящ случай да направи списък, но нямаше нито един човек, на когото да се обади.

Нито един, на когото да се довери. Освен на… Джак.

В началото Тими наминаваше да я види… и да я разсее… когато беше свободен от училищните занятия и от тренировките по футбол. Втурваше се най-изненадващо, за да й разкаже за глупостите, които бе наговорил в училище, които бе направил вкъщи, и всички онези, които предвиждаше да качи на стената си във „Фейсбук“. Говореше безспир. Скачаше от тема на тема.

От подигравателното към същественото. От учителката си по литература, която…

— … е толкова бавна, че на човек му се приспива само като я гледа — разправяше той един следобед.

— Не я гледай!

— Как да не я гледам, Бони Милоу никак не е за изхвърляне.

— Сигурно заради това не я слушаш…

— Слушам я, ама ми доскучава.

— На всички им е скучно, Тими. И на мен ми е скучно — изтърва се Корин.

Брат й я погледна съсредоточено. Тя го попита ще пие ли чай.

— Ако си имаш бебе, ще бъдеш ли щастлива?

— Аз съм щастлива.

Тими сви вежди.

— Мама каза, че едно бебе променя всичко.

— Наистина ли ще бъдеш щастлива, ако си имаш едно бебче.

— Да, когато родя, ще бъда щастлива.

— Като в любимите ти романи ли?

Водата завря и Корин запари чая. Тими извади от раничката си сладки с шоколад, отмъкнати от специалните запаси на госпожа Бентън.

— Обичаш ли го?

— Кого?

— Ами, него! Джак — кралят.

Корин се разсмя на сполучливия начин, по който Тими го имитира, и изяде една от вкусните сладки, които майка й…

— … търси навсякъде!

— Из целия светая светих!

Тими я разсмиваше. Но днес с парцал в ръка младата жена стоеше като статуя в хола.

„Къде отиде животът ми?“ — питаше се тя.

Да, четири години бяха отлетели. Четири години, през които всеки ден беше бърсала прах от мебелите до блясък, от скъпите украшения и от финия порцелан. Докато чакаше Джак… и неговите демонстрации на любовта му. И ето че тази сутрин, застанала пред портрета на свекърва си, която се усмихваше като девойче в обектива на професионалния фотограф, отново се замисли за плачещата върба и за романите, които четеше ненаситно в дома на родителите си. И за деня, в който майка й ги изхвърли с презрение на боклука, заявявайки, че книгите никога не описват истинския живот. Тими ги прибра и ги занесе в таванската й стаичка, където тежката госпожа Бентън не можеше да се качи. Закле се, че ще стане журналист.

— За да пишеш истински истории ли? — беше го попитала сестра му.

— За да отида на друго място и да обикалям света.

Корин следваше съвестно съветите на майка си. Не мислеше за онова, което пишеха поетите, ами броеше дните, овулациите си и отбелязваше фактите в своя календар. Изреждането на всички качества на Джак, на всички подаръци на Джак, на всичко онова, което нито една от бившите й съученички никога нямаше да има, й звучеше като предупреждение. Госпожа Бентън не желаеше дъщеря й да се върне вкъщи. Майка й налагаше своя поглед над нещата като универсална истина. „Ще видиш, едно дете ще промени всичко“ — твърдеше тя.

Но Корин пометна — нещастие, което се случва. Даже Тими изговори куп глупости от рода на „животът е пред теб“ и „млада си, здрава си“ и т.н. Тя не плака, усмихна се. Върна се вкъщи и се залови отново със своя календар и с всекидневието си. До тази сутрин.

Очите на свекърва й или зимното слънце я накараха да си направи равносметка? Корин въздъхна и прецени пропастта между някогашните си мечти и сегашния си живот. Между Въображаемото и Реалността. Не почувства нито тъга, нито смут, само констатира безпощадния факт. Както човек си дава сметка, че се е появила бръчка, която не може да се заличи. Ако се надяваме, че ще останем завинаги млади, ще се самозалъгваме. Ще се самозалъгваме жестоко.

Ако искаме да забравим, ще бъде невъзможно. Лицето на Тими и неговата усмивка изникнаха пред очите й. Спомените от детството й, както и любимите й романи. Сватбата й, нейният диамант…

И всички онези неща, които би трябвало…

Корин въздъхна и излезе от хола. Избърса прах тук-там. Една мисъл се защура насам, друга натам. Правеше каквото и да е, само да не мисли за изминалите четири години. Можеше да се окаже негативно. Несъществуващи облаги и непоносими резултати.

Младата жена влезе в кухнята. Хвърли сивия парцал в кофата и той плесна. Заключи, че е имало толкова дни, в които се е чувствала изгубена, колкото и дни, през които е била убедена, че има късмет… Джак беше влюбен в нея. В тази Корин, която не знаеше да прави нищо особено извън домакинството и кухнята, и която не можеше да задържи дори едно бебе.

Беше единайсет и половина. Джак щеше да се върне за обяд. Снощи каза, че му се ядат телешки шницел и спагети, и че е купил всичко необходимо за любимия си сос. Младата руса жена обели лука под течаща студена вода, за да не й потекат сълзи и да не се зачервят очите й. Спомни си как майка й все повтаряше, че Джак й е осигурил живот като на принцеса. Беше вярно. Водеше я в скъпи ресторанти. Обсипваше я с подаръци и със своята любов.

За годишнината от сватбата им щяха да вечерят в ресторант, който той щеше да избере грижливо. Щеше да извади от джоба си колие или обици. О! Джак беше толкова влюбен… че понякога ставаше ревнив. Дясната ръка на Корин се разтрепери и върхът на ножа убоде показалеца й. Появи се първата капка кръв. После втора, трета, четвърта и пръстът продължи да кърви. Повдигна й се и го превърза с кърпичка. Залови се с приготвянето на соса. Изсипа лука в тенджерата, прибави сметаната, сол, черен пипер и няколко връхчета от аспержи, които Джак хапваше през всеки сезон. Погледна колко е часът и пусна спагетите във врящата вода.

Да, днес за Корин беше по-добре да не мисли за деня, прекаран на панаира, нито за онзи в колата, нито за другия на паркинга на киното, нито за този в гаража на тяхната бяла къща, нито за всички онези, които щяха да дойдат през следващите години.