Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (109)

26.

Кайл стоя дълго там, загледан през прозореца. Миг преди това този прозорец бе опитомил тяхната жар. И ето че сега… тази подла, студена преграда, връщаше само замъглен и неясен образ. Беше сам. Краката му трепереха. Трябваше да напише думите, които дойдоха в мига на прозрение. Трябваше да съхрани това вечно душевно вълнение. Нали именно заради това композираше и свиреше? Защото музиката бе изворът на неговия живот.

Донесе трескаво лист и нахвърли думите. Бяха точни. Звучаха искрено. Говореха за онова, което бе скрито в душата му. Най-после… Най-после то намери път навън и главата го заболя безумно. Кайл почувства дълбоко отчаяние. „Всичко това за какво ли служи — помисли си той. — Животът за какво ли служи.“

Трябваше да пийне нещо. Положително повече от една чаша. Отиде в стаята си и хвърли листовете и торбичката върху леглото. Облече се набързо и повика такси. Влезе в първия бар и за да не му досаждат, седна на най-отдалечената маса и си поръча уиски. Пи, докато мислите му се разтвориха в алкохолните пари. Чувстваше необходимост да стигне до празнотата. Тази вечер имаше нужда да престане да усеща, да чувства, да мисли, като в небитие. Ефектът от лечението бе краткотраен и го знаеше много добре. Утре всичко ще бъде постарому и той ще бъде принуден да живее своя живот такъв, какъвто е. Но тази вечер търсеше забравата в алкохола. Искаше да се напие. Сляп и сам. Безчувствен. Без музика. Без нито една нота. Без нито една песен, родена от душата му и отнасяща страданията му.

Как му се искаше Корин да го удари в същия момент, когато ръката му се плъзна. Де да имаше възможност да размисли. Де да не я бе наранил… защото, разбира се, беше виновен… Именно неговата ръка се плъзна около талията й.

— Да ви налея ли още?

— Оставете бутилката.

— Неразумно е, господине.

— Оставете проклетата бутилка. Моля ви — въздъхна той.

— Любовна мъка ли?

— Не. Стрелките насочиха към грешен коловоз.