Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (70)

47.

Както беше предвидено, Тими интервюира Джак в централата на „Ягуар“, а през това време Корин излезе в парка до хотела. Той й нареди да не се отдалечава. Вървеше съвсем до стените, бутайки количката, а Малкълм и Дейзи се хванаха за нея, както им каза. Времето беше много хубаво. „Но какво ще прави Кайл в парк за деца“? — помисли си тя, когато една майка горе-долу на възрастта й седна на пейката до нея. Косата й беше подстригана съвсем късо и стърчеше на кичури, носеше съвсем къса пола и яркорозов чорапогащник. Тя забеляза дискретния поглед на Корин и каза с лъчезарна усмивка:

— Защото днес слънцето е благоразположено!

Младата жена веднага започна да разказва с изненадващо чувство за хумор как се е озовала сама, след като съобщила новината на таткото, който й дал две възможности: да абортира или да наблюдава как се изнася с най-голяма скорост.

— Спрях се на трета. Да се оправям сама.

Корин неволно се засмя.

— Знам. Малко или повече сме сами на тази странна планета, но все пак… Бих искала синът ми да расте в истинско семейство. Ами твоят съпруг, какво работи?

„О! Моят съпруг ли? Ами той…“ Мобилният й телефон зазвъня. Обаждаше се Джак, който й съобщи, че ще се върне скоро в хотела заедно с Тими.

— Трябва да тръгвам. Съпругът ми се връща!

— Вече? Та ние тъкмо се сприятелихме!

— Все пак трябва да тръгвам.

— Утре ще дойдеш ли?

— Утре заминавам.

— Вече?

— Джак, моят съпруг, ще ни води в Брайтън.

— Там ли е семейството ви?

— Не. Съпругът ми има семинар.

— Страхотно! Ще падне ядене!

— Не и за нас.

— Заради бебето ли?

Корин потвърди.

— След това ще се върнеш ли в Лондон?

— Да, но веднага взимаме полет за Сан Франциско.

— Божичко, не си губите времето! Но там ли живееш?

— Да.

— Ама наистина ли?

— Да — отговори Корин и стана, за да повика Малкълм и Дейзи, които се люлееха.

Младата жена скочи на крака и рече:

— Ще те изпратя.

Корин се опита да изчисли времето, което бе необходимо на Джак, за да се върне. Презря се и изхвърли своите щраусови страхове в първото кошче за боклук. Заслуша се в новата си приятелка, която разказваше, че се казва Мери Туинсън, че е родена в Глазгоу на четиринайсети февруари в седмия месец и половина.

Прибави още най-различни смешни и трогателни случки от своя живот. Разказа й за работата си като графичка, което й позволявало да бъде до сина си, страдащ от всякакви алергии, за книгите, които изчитала трескаво, за приятелката си Джулия, модел в училище по изкуствата. Дърдореше като сврака, като че ли принудена да живее в безмълвие дълги години. Според нея Лондон бил най-страхотният град на света дори ако трябва да отглежда сина си като самотна майка.

— Да не бяха заминавали родителите ми за Глазгоу! Но… Да не би да ти дойде до гуша от моите приказки? — попита тя, прекъсвайки изречението си.

— Не. Ти си необикновена. Все пак… ти си… смела.

— Благодаря. Най-после някой да го оцени!

Корин се спря. Бяха пристигнали пред хотела. Мери вдигна поглед и като видя фасадата, остана с отворена уста.

— Да му се не види! „Дърли Хаус“! На това му се вика класа! Не ми каза какво прави съпругът ти, за да плаща този разкош!

— Продава луксозни коли.

— По дяволите! Да живеят таратайките! Като си помисля само, че бившият ми, който офейка, разтреперан от страх, никога не е правил любов с мен, освен в моето собствено легло! Знаеш ли, че си късметлийка?

— Ще мисля за теб — каза Корин, прибавяйки, че щеше да й бъде много приятно да се срещнат отново, ако беше останала по-дълго време в Лондон.

— И на мен щеше да ми бъде приятно. Щяхме да станем страхотни приятелки и щях да те заведа на експедиция да ти покажа как пазаруват истинските лондончанки. Щеше да си купиш модерни бижута. Не като твоята ужасна гривна. Погледни само! — Стисна ръката й тя. — Сигурно струва цяло състояние!

Корин вдигна рамене, докосвайки леко гривната с показалеца си. Това бижу бе оценено точно със стойността на първия юмрук в корема й.

— Ще те заведа да слушаме истинска музика и да пием бира. Хубава английска бира, която те опива и…

— … ще празнуваме рождените дни на нашите деца заедно… — продължи Корин.

— … и ще ти разправям какво ме натъжава, а ти на мен какво теб те натъжава. Даже ако ти завиждам жестоко заради твоя живот на принцеса.

— Да — въздъхна Корин. — Искам да бъда приятелка с теб.

— Какво говориш! Не сме ли вече приятелки?

— Да!

— Мамка му! Все пак Сан Франциско! — повтори Мери и я смушка с лакът.

— Там е хладно и влажно. Много повече, отколкото би предположил човек…

— Накратко казано, имам късмет, че живея тук, така ли?

— Дори не подозираш колко голям — усмихна се Корин, после се почувства странно, когато Мери я прегърна спонтанно.

Беше отвикнала от допир с други хора, освен с Джак и децата й. Помисли си глупаво, че не знае къде да дене ръцете си. Мери взе да рови в огромната си чанта. Извади стара книга без корици, разпаднала се на коли. Прелисти страниците, сякаш знаеше наизуст съдържанието им, и отбеляза едно определено място. Подаде на Корин първата част, а тя по рефлекс погледна дали Малкълм я вижда. Но той беше клекнал с Дейзи на няколко метра от нея.

— Ето. Давам ти я за спомен от мен. Спомен за нашето тъй дълго приятелство.

Корин прочете: „Рита Хейуърт и Изкуплението Шоушенк“ от Стивън Кинг.

— Благодаря. Но защо?

— Защото това е една красива история. А ти имаш вид на момиче, което обича красивите истории.

— Много благодаря.

— Знаеш ли онази стара песен „Блус Брадърс“?

Корин поклати глава, но с изненада се усети да казва, че е щастлива „… да бъда твоя сестра по четиво“.

На свой ред притисна Мери до себе си и пусна незабелязано в джоба й гривната от тежко и блестящо злато. Не се осмели да й я даде по друг начин. Но нейната нова приятелка беше момиче, което ще разбере посланието. И ако Джак започнеше да задава въпроси, Корин ще му отговори, че е някъде из голямата къща в Сан Франциско. С риск да получи юмрук в корема.

— Прочети този пасаж. И мисли за мен. Мисли и за Анди Дюфрен.

— Кой е Анди Дюфрен?

— Ще видиш… Един готин пич.

Корин прибра книгата в чантичката си. Подарък от приятелка не се отказва. Обеща да мисли за нея. И за Анди. Но й бе до болка ясно, че ще мисли главно как да намери идеално скривалище, за което Джак нямаше да се досети. Повика децата и влезе във фоайето на хотела. Малкълм заяви, че мравките в Лондон са по-големи от тези в Сан Франциско.

— Нима? — учуди се тя, като го гледаше право в очите.

Синът й се усмихна и се качи в асансьора. Възрастна двойка го помоли да задържи вратата и той го направи. Господин и госпожа Уотсън останаха очаровани и усмивките им разкриха еднакви редове блестящи зъби, когато разбраха, че стаите им са на един и същи етаж с младата майка. Малкълм отговори правилно и точно на двойната лавина от въпроси на двамата пенсионирани учители, които още не се радваха на невероятното щастие да бъдат дядо и баба.

Щом Корин затвори вратата, синът й се обърна към нея, отвори широко очи, вдигна вежди и каза, че се надява баба и дядо Бентън да не го засипват с въпроси, като дойде следващия път. Тя отговори, че възможността въпросите да бъдат същите е минимална, и не добави „ако има следващ път“. Момченцето седна на канапето и с дистанционното започна да прехвърля програмите. След това, без да откъсва очи от някаква анимация, попита защо в Сан Франциско гледат само неговите филмчета.

— Защото… — започна майка му, но вратата се отвори и в стаята нахлуха гръмките смехове на Тими и Джак.