Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (167)

49.

Историята няма да разкаже какъв е бил цветът на булчинската рокля на Корин. Нито какъв цвят са били очите на Кайл. Малко тайнственост и нещо, което не се обяснява докрай, винаги са необходими. Също и изненада. О! Младата жена обичаше много очите му. Те се променяха според времето и светлината. Според чувствата му. Те намериха искрицата, която го караше да диша, да гледа около себе си. Тази искрица блестеше с нечувана сила. „Кайл има нечувана сила“ — си мислеше Корин всяка вечер, като заспиваше.

Историята няма да разкаже колко време им оставаше да живеят заедно. Но ще разкаже, че Патси роди в дома на родителите си едно прелестно момченце, което кръсти непретенциозно и за всеобща изненада Питър.

— Че какво толкова? С баща, който се казва в превод Човек, Паяк ли да го нарека, нима очаквате нещо като Спайдърмен? Не съм чак толкова безотговорна и смахната, за каквато винаги сте ме мислили. Паячко е неговото четвърто име.

— Нима? — изрекоха всички.

Кристофър Мен нито потвърди, нито отрече. Но се усмихна и прибави, че е срещнал жена с неочаквани реакции, а Патси прибави:

— Нали ви казах, че това хлапе е отроче на един мъж? Аз никога не лъжа. Никой друг, освен пресата.

Историята няма да разкаже дали паяците имат таен код, с който си предават съобщения. Дали трябва да се вярва на това… Дали трябва да се смачкват, или да се отнасят на перваза на прозореца. Но ще разкаже, че нито един от влюбените не узна никога, че доктор Джон Мендес е израснал с баща насилник. Не узнаха, че този лекар най-накрая отвори досието на Джак Браниган, забравено от полицаите в спешното отделение на болницата. Досието, което бе препращано от служба в служба, изкачвало стълбища в претоварени ръце и най-накрая приключило пътешествието си там, където беше паднало.

Не, Кайл и Корин нямаше да узнаят, че един фин и изящен паяк бе привлякъл вниманието на лекаря. Той се бе проврял под вратата, беше се изкатерил по мебелите и се бе настанил точно в средата на червената папка. Или че доктор Мендес го зърна. От дете обожаваше насекомите. Особено паяците. Беше отгледал десетки. Тайно от баща си. Защото на неговия старец изобщо нямаше да се хареса тази работа, ако я бе разкрил. Щяха да го засърбят огромните ръце и щеше да му отвърти един шамар. Последван още от не един и два. Със сигурност толкова жестоки като тези, които раздаваше, когато нервите му не издържаха по мистериозни причини. Джон щеше да остане без дъх и да се разплаче, рухнал на слабичките си колене.

Но той беше интелигентно дете, предпазливо и съобразително. В частност с паяците. Всеки път, щом откриеше някой, го отнасяше в запустялата градина, където баща му не припарваше по никакъв повод, понеже непрекъснато беше пиян. Момченцето събираше паяци и празни бутилки. И не казваше нищо, когато неговият старец крадеше пари от джоба му, които то печелеше, като работеше у съседите. Не беше ли задължение на един син да угажда на баща си? „Да — мислеше си Джон. — А пък моят баща толкова много обожава уискито. Особена онова, долнокачественото, което разрушава ефикасно чернодробните му клетки.“ Момчето заложи и се надяваше да спечели доста повече от първоначалния си залог. Но се изискваха и няколко години в повече. Все пак най-накрая неговият първи ден, когато късметът го споходи, дойде. На четирийсетия му рожден ден му поставиха диагноза „цироза“. „Честит рожден ден, Глупако!“ За Джон смъртта на Глупака беше неговият втори късметлийски ден. Точно след една година. Това бе финалът.

Когато дойде време да следва, се колебаеше между две възможности. Ентомология или медицина? Насекоми или хора? И днес не знаеше какво го подтикна да избере хората. Смъртта на баща му ли? Или нещо друго? Във всички случаи, всеки път щом намереше паяк, размишляваше отново. Беше неизбежно, но така и не намери отговор.

Най-накрая взе с безкрайна нежност паячето в грамадната си ръка и му намери убежище. Един спасен живот. Два… Три…

„Най-после“ — помисли си Джон Мендес, когато този понеделник, точно в пет часа и четирийсет и две минути сутринта пренесе паячето на перваза на прозореца в своя кабинет на партера. Наблюдава го как се изкатери трудно към първия храст. Стори му се, че се обърна, за да му се усмихне. Лекарят му помаха. Това бе краят на неговата нощ. Уморен, той се прозина, минавайки край червената папка с досието. Червена ли? ЧЕРВЕНА!

Точно тогава осъзна: „В болницата папките не са яркочервени.“ Те са розови или сини според пола. Взе досието и прочете: „Затворник Джак Браниган“. Без сянка от колебание Джон се запозна внимателно със сведенията, които трябваше да бъдат предадени на английската полиция. Беше ясно и точно. Накратко история, измислена лукаво. Той я прочете още веднъж старателно. Проследяваше с пръст всяко изречение. Направи справка в своя компютър за медицинското досие на „Пациент Джак Браниган“, което не обнадеждаваше особено. След това унесен си каза, че липсва нещо. Само една дума.

Джон Мендес отвори вратата на своя кабинет, натисна копчето за третия етаж в асансьора, мина пред кабинета на медицинските сестри и остана доволен, че само дебелата Джанет е дежурна. Изпрати я да свърши някаква работа в другия край на сградата. Тя измърмори, но той сви вежди. Джанет отблъсна фотьойла си, който потрепери по-силно от нея, и се изправи. Лекарят я проследи с очи, докато тя се клатушкаше като… такава, каквато си беше. „Работата“ осигуряваше достатъчно време на Джон, който след като намали звука на сигналните звънци, се озова право в стаята на Джак. Влезе, без да почука.

— Драги ми, Негоднико, тъй като не се съмнявам, че членуваш в позорното братство на негодниците, сега ще видим дали като си отпочинал и си се възползвал от своя живот, за да съсипваш живота на другите, ще видим, както вече казах, дали можеш да дишаш какъвто си грамаден и силен. Разбира се, съвсем сам.

Щрак…

Джон наблюдаваше гърдите, които не се повдигнаха повече. Когато се увери, излезе, върна се в кабинета на Джанет преди нея, коригира силата на звука и изтича отново в стаята, за да изчака търпеливо суматохата. Когато двайсет хиляди души нахлуха в стаята на нещастника, лекарят съобщи, че за жалост е пристигнал твърде късно.

Джанет измърмори, но се подчини на заповедите и предаде съобщението: „Джак Браниган престана да диша самостоятелно.“ Джон Мендес се върна в своя кабинет, застана до прозореца и си помисли за черното паяче.

— Човек винаги трябва да се оглежда… Никога не се знае, може да бъде спасен един живот.

Неговият занаят му бе дал възможност да спаси много хора. Днес към тази цифра току-що прибави непредвидено още петима. „Горката жена на Джак-чудовището, неговите три нещастни деца и ти, малък Паяко.“

Колкото до Кайл, той не влизаше в сметката, понеже Джон не знаеше за неговото съществуване. Той беше премията.

После историята разказва с огромна радост как Кайл излезе отново на сцена, как неговата жена се събужда четири сутрини поред с гадене. На петия ден хукна към тоалетната… След девет месеца едно мъничко момиченце, което той пожела да кръсти Джулия, дойде на бял свят.

Но по принуда историята ще свърши, когато една много ранна сутрин Корин ще се обади на Джейн и ще каже:

— Отиде си в прегръдките ми.