Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (17)

17.

Понякога се случваше да се попита дали късметът и дарбата му не са компенсация за онова, което бе преживял на пет години. Трябваше ли да плати някаква цена? Във всички случаи ли? Или има и нещо друго?

Нощем в леглото, когато сънят не идваше и когато Джейн не беше сама в спалнята си, младият мъж се страхуваше да се връща в мислите си толкова назад, откъдето щеше да е невъзможно да се върне. Чувстваше, че границата е неустойчива. Човек никога не знаеше докъде може да отиде, преди да изгуби почва под краката си. Безвъзвратно.

Когато черната дупка заплашваше да го погълне и на него му се струваше, че се приближава опасно, отиваше до прозореца, за да отправи поглед към някое дърво. Нямаше значение кое. И най-малкото клонче вършеше работа. Свързваше го с реалността. Със света на дърветата. Със света на хората. Мислеше, че това е предназначението на клоните. Да задържат хората, които се подхлъзват… Когато са самотни и изгубени. Когато не могат повече да свирят. Когато нищото разтваря изгладняла паст и крещи, че е твой ред… Тогава, да, Кайл ставаше от леглото, придърпваше фотьойл до прозореца и се вкопчваше в клоните.

При първия проблясък на утрото беше така измръзнал, че забравяше всичко. Своите страхове и случаите, когато майка му казваше: „Искам да се върна точно в онзи миг, в който съдбите се преплитат.“ От умора го заболяваше главата. Което беше за предпочитане, отколкото да е играчка на съдбата. Но това ставаше навик и той се чувстваше удобно. Не казваше нищо на Джейн. Кайл също имаше своите тайни, когато паднеше нощта.