Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (60)

37.

Групата се награди с няколко дни отдих в хотел на прелестния плаж Палм Бийч до Сидни. Оставаха им четири дни, преди да се качат на сцената в Тайланд. От два дни Патси беше отпрашила при „една приятелка“, като остави Кайл сам в неговата луксозна стая.

— Защото само се прескачаме в тези стаи! Защото ме отегчаваш! Защото споделям мнението на Стив и Джет и искам да се установя в Лондон. Защото това, което ни предлага Кранк, ми харесва!

— Казах „да“! — подхвърли той.

Тя го погледна право в очите.

— Каза „да“, но с нежелание.

След тези думи затръшна вратата. Затова ли се наду? Или имаше нещо друго? Както във всички връзки отношенията се опорочават, когато А иска онова, за което Б не желае и да чуе, а пък за А то е важно. Брачните консултанти го наричат естествена досада, причинена от рутината на всекидневието. Психоаналитиците твърдят, че е свързано с някакво по-дълбоко несъгласие в момент, когато чувствата спят. Сексолозите обясняват, че комплекти черно дантелено бельо за мадам е решението или в края на краищата пътешествие до Венеция с куфари, пълни с „Плейбой“. Други се опират на доказателства и подчертават, че във всички случаи това е по вина на техните властни майки. Най-умните, като Стив, правят извод с едно „случват се какви ли не тъпотии“ и така описват в резюме ситуацията.

Продуцентът им Майк Биле от звукозаписната къща „Кранк“ им предложи наскоро да предостави изключително на тяхно разположение митичното студио, „Дъ Ривър“ в Лондон, което съвсем наскоро купил. Това беше най-изкушаващото. Музикантите щяха да имат пълна свобода да творят.

Само Кайл имаше резерви към тази промяна:

— Та ние си имаме вече всичко!

— Не. Липсва ни време. Когато записваме, постоянно се оплакваме, че времето не стига. Колко пъти сме се молили да си имаме наше студио? — припомни им Джет.

— На мен ми харесва да работя на пълни обороти.

— Кайл, и друго си казвал.

— Още чувам как твърдеше, че парчетата ще станат по-хубави, ако имаш повече време.

— Може би… Защо не станем направо продуценти…

— Ами стани, де!

Кайл и Джет млъкнаха. Приковаха погледи един в друг. Патси, която си сложи трети пласт червен лак, започна да духа върху ноктите си, загледана в Стив. Джет се обърна към Стив.

— Ти, дето знаеш да броиш отвъд трите нули — нахвърли се нетърпеливо Джет, — припомни на нашия колега, че договорът от Лондон ще важи, ако стане реалност.

Стив въздъхна. Мразеше да го поставят в роля на арбитър. Но бутна карирания си каскет назад, пъхна ръце в джобовете и с възможно най-неутралния тон обобщи накратко:

— Ако работим в Лондон, ще имаме свобода да творим, пък и доларите няма да са малко.

— Нима ще ни плащат в долари?

— Кайл! — кипна Джет. — Нарочно ли се заяждаш? Трябва да си луд, за да откажеш такова предложение!

Кайл изгледа Стив.

— Аз също съм навит. Ще излъжа, ако кажа, че не съм мечтал за подобно нещо.

— Да. Но да се установим постоянно, където е студено…

— Не е по-студено отколкото в Сан Франциско.

— В Лондон няма океан.

— Има Теееемза — отвърнаха двете момчета в хор.

— Темза океан ли е?

— По дяволите, Кайл! „Кранк“ ни предлагат студио! Само за нас. Знаеш какво студио, нали?

— Мега печелившо — подчерта Джет.

Всички впериха погледи в Кайл. Всички, освен Патси, която по изключение запази мълчание по време на целия разговор. Певецът докосна с върховете на своите ботуши върховете на нейните, които имаха главозамайващи токчета. Тя дъвчеше дъвка и пукаше балончета със затворени очи. Не повдигна клепачи, когато той настоя.

— Наистина ли можем да отидем там, когато пожелаем?

— Да. Вписано е в предварителния договор, който ти не си чел.

— Очевидно сте го прочели и заради мен — отвърна той и веднага съжали за думите и тона.

— Зависи само от теб как ще се развиваме — каза след кратко мълчание Джет, явно засегнат.

— Не е само „заради нас“, но ще имаме ключове за постоянно. И ако това ще те успокои, написано е черно на бяло. Тук. Можеш сам да провериш.

Стив посочи един параграф от купа документи върху коленете му. Кайл можеше да се закълне, че е научил съдържанието наизуст.

— Ами ако ни се прииска да направим запис на някое друго място? В друга страна? Ами ако се окаже, че в тяхното проклето студио не получаваме вдъхновение?

— Не виждам причина! Винаги си казвал, че не ти пука къде твориш — подхвърли Джет. — Ти написа в тоалетните на самолетите доста парчета, които ни донесоха слава.

— Да, но не си представях, че ще го раздаваме съвсем по „английски“.

Момчетата изпухтяха, като си спомниха концертите и английските истории. Патси вдигна изкуствените си мигли, които тежаха цял тон, изпепели ги с поглед и разклати с досада халките на ушите си.

— Какво те прихвана?

— Важно е само това, че е далеч от Джейн — отвърна момичето и изплю дъвката си в кошчето за боклук.

Тя стана. Прекоси стаята, без да погледне никого, и излезе, без да затръшне — по изключение — вратата. Джет и Стив се вторачиха в Кайл. Разбираха го, но разбираха и Патси. Тя не знаеше нищо за Корин, но все пак усещаше ясно, че ехото от историята в Сан Франциско още не е заглъхнало.

— Ами май обстановката се нажежи.

— Не се знае нажежава ли се или се… смразява.

— Пак ще кажа: „Случват се какви ли не гадости. Точка по въпроса“ — заключи Стив.

— Кога ще отидем там?

— Когато си поискаме, Кайл. Но септември ми се струва идеалният момент. Ще организираме европейско турне.

— Ами твоята Лайза? Тя на какво мнение е?

— Лайза снима два филма годишно и обожава Лондон — отговори ентусиазирано Стив.

Колкото до Джет… — показа им среден пръст. Барабанистът тъкмо беше приключил едни петгодишни „проблеми“ и нямаше никакво намерение да отваря отново досието.

Кайл сложи ръце зад главата си, прибавяйки, че на Стив ще му се наложи да си купува чадъри вместо шарени каскети.

— Изглежда, че в Лондон вали по-малко, отколкото в Сан Франциско.

— Живеем още в Лос Анджелис, пичове — подхвърли той.

— Колко дни в годината?

Стив имаше право. Прекарваха по-голямата част от живота си по пътищата или в самолетите. На Кайл му се случваше да не знае нито мястото, нито датите. В този момент, ако го попитаха какъв е цветът на мебелите в кухнята, той щеше наистина да се поколебае. Накратко казано, беше кухня в къща, която купиха с Патси преди няколко години и където тя явно нямаше желание да влезе повече. Лондон или Лос Анджелис нямаше кой знае каква разлика. Пък и Лондон беше градът на музиката.

— Хубавото е, че ще трябва да прегледаш гардероба си — подхвърли живо Стив, поглеждайки Джет.

И двамата се смееха по един същи начин, откакто завършиха гимназия и се размотаваха по плажовете със своите китари и сърфове. И двамата се съобразяваха с модата, и с това, което гаджетата им ги караха да носят. И двамата, но не и Кайл. Той нямаше желание Патси да го наставлява, която от своя страна не се интересуваше от друг, освен от себе си, а нейните тоалети не бяха никак зле. Косата й също. Той обличаше, каквото му попадне. Не поглеждаше никога огледалата, също снимките или статиите. Отнемаше много време… Защо да го пилее за нещо, което изобщо не може да се промени?

Честно казано, това неусетно изтичане на времето го преследваше натрапчиво. Дори на трийсет години си мислеше, че един живот никога не е достатъчно дълъг, за да се види всичко, да се направи всичко, всичко, за което бе мечтал. И все пак… той имаше късмет. Имаше съвест. Други бяха по-малко облагодетелствани.

А Корин?