Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (16)

16.

Късметът реши да не бърза и да остави Кайл да завърши гимназия с китара, провесена на гърба му. Хранеше се с китара на гръб, пишеше с китара на гръб, ходеше с китара на гръб.

— С това нещо ли спиш? — попита Джейн.

— С какво нещо?

— Това на гърба ти.

— Моята китара ли? Ами, да.

— С нея ли се къпеш?

— Ами, не…

— Всъщност ти не се къпеш.

— Не е вярно, къпя се!

— Кога?

— Ами, на плажа.

— Шегуваш ли се?

— Ами, да. Всъщност ще свирим в събота в „Билърд“. Знаеш ли го?

— Ами, да.

— Ще дойдеш ли?

— Ами, събота значи, няма да мога.

— О! Тогава се срещаш с Дан…

Джейн се стресна.

— Откъде знаеш?

— Видях ви.

— Мислех, че съм била дискретна.

— Ами, няма начин да бъде човек дискретен, когато е влюбен, както ти си влюбена в Дан.

Джейн срещна този мъж още докато беше студентка, а той — ченге. Не се влюби от пръв поглед. Дан беше женен, имаше семейство. Но у него се долавяха трогателни нежност и чувствителност. Често работеха заедно. Започнаха да разговарят за това-онова, а след това и за себе си. И двамата си помислиха, че се разбират добре, че ще се разбират добре дълго време и могат да имат повече. Но Дан беше женен… И тук свършиха всички мечти.

Няколко години по-късно, когато Джейн бе назначена за управителка на „Къщата“ — център за жени, жертви на насилие, тя отново започна да го среща. Доста често. Дан си бе все така ченге, женен и вече баща на четири хлапета. Раменете му бяха все същите — като на бик, а душата му — като на сипка.

Отношенията им се развиха бързо. Тя стана негова любовница. Защото нямаше друго разрешение на въпроса как да се обичат, докато децата на Дан растат. Джейн обясни всичко това на Кайл, който никога не се съмняваше в усета и чувствата на сестра си. Само я попита:

— Да се криете непрекъснато, това не те ли тревожи?

Тя въздъхна и доста дълго разбърква чая си.

— Забрави да ми отговориш, Джейн.

Тя поклати глава.

— Да обичам Дан и да бъда обичана от него води след себе си и тайната. Впрочем целият ми живот се върти около тайната и управлявам дом, в който всяка от пансионерките, която минава оттук, пази част от тайните си. Може би защото са много болезнени. Много ужасни. Или не могат да ги изрекат. Или защото имат нужда да пазят тайна. Да се разкриеш — въздъхна тя, — е донякъде като да се разголиш. Някои могат, други не. Така стоят нещата. Но да си призная, убедена съм, че тайната има своите достойнства.

— Не отговори на въпроса ми, Джейн.

Тя въздъхна отново и се усмихна.

— За разлика от теб обуздавам строго своите желания и пазя тайните си, докато ти разперваш крилете си с лекота. Възхищавам ти се. Умееш да бъдеш свободен, Кайл.

— Аз искам да бъда свободен.

— Скоро твоята музика ще завладее света и аз ще бъда за теб само твоята голяма сестра, която трябва да посетиш за Коледа.

— Това никога няма да е задължение. Винаги ще идвам за Коледа. Ти си ми единственият близък човек.

И така, докато мадам Шанс се натутка, нещата се развиха според интуицията на мадам Ирма-Джейн. Групата най-после си намери име. „Р…“ Благодарение на това, че не можаха да изберат между Рън, Рие и, разбира се, Риск — приключиха, като запазиха и трите „за да бъде свободен всеки да прибави следващите букви, според своето желание“.

Групата обиколи най-малките зали в Сан Франциско. После гастролира в по-големи. От време на време някоя звезда ги канеше да подгреят публиката, което изостряше апетита им. Колкото залата беше по-просторна, и желанието беше по-голямо, и работата си струваше, и трябваше да стават все по-добри. Кайл каза съвсем точно всичко това на Джейн и заключи:

— Нали виждаш, не мога да продължа да уча.

— Изобщо ли?

— Ами, да. Залите се пълнят. Друго не ми остава. Как да кажа… неизбежно е.

— Струва ми се, че не бива да бързаш, че трябва да помислиш още мал…

— Не — вдигна очи към нея той. — Каквото ти казах, това ще направя.

Убеждението му беше от такова естество, че Джейн разбра да не се бори напразно. Понякога е невъзможно да се вършат както трябва две неща наведнъж. Особено ако едното е страст. Тогава не мислиш. Приемаш я и тя те кара да живееш.

— С колко места е залата? — попита сестра му от чисто любопитство.

— Не ги броя, Джейн. Но се събира публика.

Тя се усмихна по нейния характерен начин.

— Знам. Синът на Дан е бил два пъти на ваши концерти.

— И?

— Харесало му е.

— Страхотно. Дан е страхотен. Синът му сигурно също е страхотен.

Гласът на Кайл заглъхна изведнъж. Почувства, че току-що му се изплъзна нещо, което щеше да повдигне въпроси. Сестра му щеше да го попита. Но тя само сложи ръката си върху неговата.

— Не приличаш на него. Не се тревожи.

— Физически приличам. Видях негови снимки и ми се иска да приличах на мама.

— На сладка, мършава брюнетка ли искаш да приличаш?

— Не казвай абсолютно нищо.

Не говориха повече. Джейн не настоя да узнае къде е намерил снимките. Какво щеше прибави към историята? Освен че му е непоносимо да прилича на онзи, когото мразеше най-много на света. Вдигна косата от очите му.

— Пък и с тази коса не приличаш толкова на него.

— Имаш право. Косата му е била зализана.

— Дрогираш ли се?

— Какъв е този тъп въпрос?

— Отговори!

— Като теб. По един джойнт от време на време.

— От много отдавна не го правя.

— Тогава и аз няма да го правя.

— Кайл! Престани, моля те. Мама не би го искала.

Той я загледа и тя стана да си налее билков чай. Джейн изпиваше литри билков чай с различен вкус и аромат според часа и настроението си.

— Никога не си го казвала.

— Кое?

— „Мама“ с този тон.

Тя мълчеше. Той също.

— Още ли ти липсва? — продължи Кайл.

— Винаги ще ми липсва.

— Спомням си черните й коси и техния мирис.

— Да, наистина. Нейният шампоан миришеше странно.

— Не беше от шампоана й, а от лака за коса — поправи я той.

Джейн повече никога не направи забележка на брат си за външния му вид. За падналата на очите му коса. За чорапите без ластици. Той никога не каза къде е намерил снимките. Съсредоточи се във всички акорди, които китарата можеше да даде във всички позиции. Това магическо нещо го придружаваше навсякъде и му доставяше удоволствие.