Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (24)

1.

Не заради Бъдни вечер и не заради вечерята със сестра си се върна музикантът в Сан Франциско, но по една съвсем друга причина. Мерзавецът, неговият баща, беше угаснал в затвора, отнесен от скоротечен рак на белите дробове. Най-после! Кайл не отиде в затвора, нито на погребението. Никога не пожела да види баща си. Беше изоставил другите членове на групата за няколко дни само за да се отърве от този боклук.

Когато с Джейн излязоха от кантората на адвоката, по целия път до „Къщата“ не промълвиха и дума. Всеки бе погълнат в своето минало. То се завръщаше като цунами, непредвидимо и заплашващо да отнесе всичко със себе си.

Кайл зави по „Бойдън“ и се загледа в редицата къщи по дългата улица. Двуетажни, просторни, функционални, с градина отзад, дървета, целогодишно цъфтящи цветя, люлки, далеч от чужди погледи, и басейни тук и там под веранда, заслоняваща от влажния вятър. Спомни си тапетите на своята детска стая в Уилингтън. Червени и жълти ракети, летящи към огромни звезди, в които се заглеждаше, преди да заспи. Може би за пръв път си ги спомняше толкова ясно. Точно отгоре имаше пиано.

Кайл забеляза най-случайно покрива на огромната къща на Джейн, който се издигаше над всички други. Някога къщата е била собственост на богат индустриалец, който на стари години се влюбил в Италия. Джейн обичаше да разказва на своите пансионерки, как Греъм Босуърт и неговата жена не взели със себе си дори една чиния, заминавайки за новия си замък на Лаго ди Маджоре. Подарил тази къща на Сан Франциско и градската управа я използвала за студентско общежитие. Но била твърде отдалечена от университетите и от всичко онова, по което младите лудеят. Оказала се идеално за убежище и подслон за жени, които нямат къде да отидат. Джейн кръсти убежището „Къщата“, защото точно това трябваше да бъде.

Кайл паркира пред верандата. Очите му се спряха на четирите медни цифри, които лъщяха на слънцето. Вратата беше пребоядисана съвсем наскоро в бордо. Изгаси мотора и погледна към Джейн, която слизаше.

— Сега къде ще отидеш?

— Да изгоря онази гадна къща в Уилингтън, на която съм единствен наследник.

— Кайл!

— Отдавна трябваше да й драсна клечката.

Джейн се качи в колата. Свали слънчевите си очила, остави ги на таблото и погледна брат си право в очите.

— Знаеш много добре, че това нищо няма да промени.

Той опря глава на облегалката.

— Знаеш ли кога всичко свършва? Кога се изличава?

— Кайл! — каза тя отново.

Той въздъхна дълбоко и стисна ръката й.

— Не се тревожи, хайде.

— Винаги ще се тревожа за теб.

Той се усмихна.

— Справих се не дотам зле, а?

— Не това исках да кажа.

— Знам какво искаше да кажеш. Ще бъде все по-добре… Утре и вдругиден.

— Ще вечеряш ли с мен.

— Сигурно. Не знам още. Трябва да отида да изпробвам новата си китара.

— Готова ли е?

— Не. Били иска нещо да се уточни.

— Значи в края на краищата се получи добре, че си дойде.

— Да. Както се казва, с един куршум два заека.

— Опитай се да уцелиш три.

— Този третият от какво естество да бъде?

— От съвсем различно естество. Такова, което да преобрази живота ти.

— Ще си го запиша.

Тя се наведе да го прегърне. Каза му, че днес има късмет, че слънцето грее. Кайл взе очилата и й ги подаде. Точно преди да затвори вратата, Джейн му прошепна:

— Обичам те, Кайл.

— И аз те обичам.

Тя заизкачва тежко стълбите, разтревожена заради неговото вечно безпокойство. Но какво повече да прибави? Кайл нямаше да продума дори да го окове в пещера без храна. Обърна се да го види, докато той завиваше, и си спомни, че не е казвала „обичам те“ на брат си, откакто той беше… от години.

Потегли внимателно и гумите не изсвистяха, въпреки че високата скорост може би щеше да укроти гнева му. Кайл изглеждаше спокоен както винаги, но у него гореше онова нещо, което го разболяваше. Толкова много се бе надявал, че смъртта на убиеца ще го освободи от тази ненавист. В края на краищата не й бе обръщал толкова голямо внимание. Като тийнейджър тя го разстройваше, смущаваше и мотивираше. Понякога го вдъхновяваше. Сега, вече на трийсет години, искаше да разкара всичко това, както извадения зъб издрънчава в легенчето на зъболекаря, и да го забрави. Раната ще бъде болезнена известно време, но болката ще бъде несравнима с онази преди това. Раната ще зарасне и болката ще престане да съществува.

Представяше си нощ след нощ този прекрасен ден, изгради десетки хипотези. Надяваше се — понякога вярваше — че ще се почувства свободен. Но се беше самозалъгвал. Днес неговата омраза се пробуди. Не се чувстваше избавен от онзи, който уби майка му. Неговата смърт не донесе справедливост и Кайл осъзна мъчително, че това никога няма да изчезне. „Тъгата не се премахва лесно“ — беше казала Джейн много отдавна.

— Ако си го мисля, значи страдам от илюзии — каза на висок глас, поглеждайки часовника си.

Часът беше точно три и половина следобед и Кайл се движеше в потока коли по булевард „Престън“. Движението беше свръхнатоварено. Погледна отново часовника и си помисли, че ще загуби всичкото си време в задръстванията. Губеше време и беше заклещен без китарата си. Все неща, които мразеше. Животът е безкрайно кратък, за да се пилее глупаво в задръстване. Във всякакви задръствания. Ето че за трети път проклетият светофар на двайсет метра пред него стана отново червен, без да се е помръднала нито една кола. Удари волана от яд.

На една съседна улица, на стотина метра от мястото, където Кайл беше притиснат, едно момченце се връщаше от училище, хванало майка си за ръка. Тя се усмихваше на бебето, което гукаше в количката.

Светофарът на булеварда стана отново зелен. Три или четири коли пред музиканта потеглиха, но изминаха едва няколко метра. Трябваше да се измъкне оттам. Помисли си, че тази ситуация е същата, както с неговия баща — убиец. Той блокираше живота му. Беше очевидно. Кайл погледна в огледалото за обратно виждане. Нямаше друга кола до него. Завъртя рязко волана надясно и ускори, за да стигне до Мейн Стрийт, после до Оук Авеню и…

Усети удар.