Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (166)

48.

Утрешният ден дойде. Слънцето изгря и Кайл си помисли: „Един в повече.“ Излезе много рано, когато всички още спяха, слезе по стълбата, която водеше към океана, и седна на последното стъпало. Беше взел китарата си, онази, с която не се разделяше от години и която не бе докосвал, откакто беше тук. Като я извади от калъфа, листове, изписани с ноти и думи, се разпиляха в краката му. Изпадна и пощенски плик. Спомни си как го бе намерил в пощата си у Джейн. Когато реши да напусне болницата… Пликът с много печати привлече вниманието му измежду толкова много други писма и известия. Тъкмо заминаваше и го пъхна в калъфа на инструмента, без да го отваря, и после го забрави изобщо. До тази сутрин. Погледна името на изпращача. Беше изпратено от Уилингтън от някоя си госпожа Дос Сантос. Беше препращано от адрес на адрес, преди да се получи у сестра му. Кайл си помисли, че днес е идеалният ден да разбере какво му е написала тази жена, която живееше там, където беше роден.

Писмото беше кратко, почеркът колеблив. Но не и думите. Препрочете го два пъти. Усмихна се. Именно днес трябваше да го прочете. Кайл гледа дълго снимката и почувства първите слънчеви лъчи върху раменете си. Тогава сгъна писмото внимателно, прибра го в плика, после в калъфа. Взе китарата и пръстите му откриха отново онова, което са знаели винаги да правят.

„Един в повече. Един в повече. Един в повече…“

Не разбра кога Корин е застанала в горния край на стълбата. Тя го наблюдава дълго. Той свиреше. „Един в повече.“ Той свиреше с лекота и възторжено желание. „Един в повече.“ Ветрецът от океана довя мелодията до младата жена. Разпиля косата й и Корин затвори очи. Както онзи ден, когато вятърът в Сан Франциско имаше вкус на пътешествие и на сол. „Един в повече.“ Помоли се дните да не са преброени и слезе. Кайл не чу стъпките й, но почувства присъствието й. Остави китарата.

— Не. Не преставай да свириш, Кайл. Не преставай да живееш.

Той вдигна поглед към нея.

— Знам, че днес е необикновен ден — каза тя и седна.

Той се усмихна.

— Как разбра?

— Спомняш ли си, когато отидохте да ловите риба с Малкълм и ти си забрави телефона?

— Да.

— Тогава позвъни Патси. Отначало взе да увърта, че се обажда, защото бебето й я събудило много рано и че било досадно: „Какво може да се очаква от гените на музикантка и готвач — само ужасен резултат.“ След това ме попита три пъти как си, преди да затвори. Аз й позвъних и най-накрая тя каза, че е по-добре да зная.

— Сърдиш ли ми се?

— „Вземи ме в прегръдките си.“

— Ами ако те помоля да се омъжиш за мен?

— Приемам. Имаме повече от другите, Кайл. Знаем цената на всеки един ден.

Двамата останаха на плажа дълго, загледани в океана. Малко по малко, минута след минута, той се променяше от сиво в сиво-синьо, после обеща да изсветлее. Клоните на няколко палми танцуваха. Оплитаха се, после се разплитаха и отново се оплитаха. Корин си спомни колко пъти бе мечтала да живее с мъж, който обича да гледа танцуващи дървета. Двамата мълчаха. Не помръдваха и бяха щастливи. „Не съм се излъгала в мечтата си.“

— Ще ми кажеш ли? — помоли я Кайл. — Никога не ми призна на кого звънеше, когато те намерих.

— На теб. Всъщност звънях в Къщата, понеже старият ти телефонен номер беше закрит. И после изведнъж те видях пред себе си.