Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (12)

12.

Джак пренесе на ръце Корин от външното стълбище до спалнята на първия етаж. Тя се смееше. Беше ужасена. Джак се смееше. Знаеше, че ще се наслаждава. Тя го помоли да си спомни, че това е нейният първи път… Той каза, че знае. Че е важно, първият път…

Но както и първата целувка, Корин не хареса това твърдо нещо, което напираше в нея. „Дали ще вижда в мен?“ — помисли си тя, оставайки с отворени очи по време на премеждието. На цялото премеждие. Докато Джак не се изтърколи встрани, пъшкайки от удоволствие… След това! Ами така…

Корин извърна глава на другата страна. О, не! Нямаше да се разплаче. Нито заради детството си, нито заради девствеността си. Никога не плачеше. Не беше ли едничка дъщеря сред десет момчета, които постоянно се опитваха с всички сили да изтръгнат от нея сълзи? От страх. От болка. От пренебрежение. От работа. От подигравки. От любезно внимание. От скубане на косата. От нежност. Не. Корин не беше плакала заради братята си. Нямаше да плаче и заради съпруга си. Който захърка в ухото й, докато тя не можеше да затвори очи. Животът й беше нов, като тази голяма къща. Къщата остави у нея същото впечатление. Заслуша се съсредоточено във всички шумове. Опита се да ги определи в тъмнината и да ги запомни за утрешния ден. И за следващите дни. Колко време е необходимо да улови ориентировъчните знаци? Колко време е необходимо да не се чувства ужасяващо самотна? После се зачуди дали в тази къща, която миришеше на боя и на ново, имаше паяжини под долапите. Като в къщата от детството й. Разбира се. Във всички къщи имаше паяци.

И защо ли мислеше за това точно сега?

„Мислиш за това — отговори един глас, — за да не мислиш, че твоите крака те измъчват и на вид са също толкова разранени, колкото тялото ти.“