Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (110)

27.

Когато Кайл бутна входната врата, по която удряше от десет минути, беше шест и трийсет и пет сутринта. Озова се лице в лице с Дан, който носеше само боксерки на цветчета, а след него тичаше Джейн, загърната с японския си халат.

— Ти ли вдигаш този шум?

Не отговори, но ги избута грубо от пътя си. Влетя в кухнята, обърсвайки стените, и се стовари на първия стол.

— Къде беше? Търсих те навсякъде.

Тя включи осветлението.

— Изгаси!

Дан щракна ключа и двамата с Джейн се спогледаха. Тя му прошепна, че ще го повика, ако се наложи. После застана пред брат си с ръце на кръста.

— Браво!

Кайл се бе отпуснал на масата. Беше стиснал главата си с ръце. Сестра му дръпна един стол и попита какво се е случило.

— Грешен коловоз — изфъфли той.

— Какво?

Той повтори същите думи.

— Нищо не разбирам.

Кайл вдигна глава и се разгневи:

— Мамка му! Всъщност не е трудно, Джейн. Стигнах точно там, където никога не съм искал да отида. Всичко скапах. Направих точно обратното на това, което винаги съм си обещавал. Изневерих на собствения си живот.

Тя хвана ръката му. Той я отблъсна.

— Ние не сме свободни. Знаеш ли го? Свободата… тази проклета свобода, която вярваме, че е наше притежание, тя просто не съществува. Всичко това… това е глупост…

— Пиян си — прекъсна го тя твърдо. — Ела да си легнеш.

— Не! — изкрещя той. — Аз дерайлирам. Не виждаш ли, че дерайлирам?

— Успокой се! Кайл! Успокой се.

Той залитна и отново се стовари на стола. Дълги минути се изнизаха в нищото. После промълви:

— Аз исках… исках да бъда добър човек. Джейн… Толкова много исках…

Отново стисна главата си. И Джейн го видя пак, когато беше още дете и не можеше да понесе наказанието, което неговият баща им бе наложил. Кайл беше много малък, за да го преживее. Случваше се да се крие с часове зад леглото си, обграждайки се с мълчание, обхващайки главата си ръце, като че ли за да избяга от света. Докато с тяло и душа не се хвърли във вселената на музиката с убеждението, че тя ще го спаси. Тя повярва също, че музиката ще го спаси. Понякога я обземаше съмнение, нещо като лошо предчувствие. Понякога, както тази вечер, се плашеше до смърт. Знаеше, че времето няма кой знае какво значение, ако не смекчава и не дава поне временна илюзия, че лекува. Но без причина понякога болката се връщаше, пареща и разрушителна. Тогава отчаянието смазваше. Къде са клоните на дървото? За какво да се хване човек, за да не рухне? Единствено в надеждата, която може всичко да промени. В противен случай какво щеше стане с нея, с Джейн? Какво щеше да изразява нейният живот?

Най-после Кайл се изправи и измърмори, че трябва да спи. Сестра му го заведе до стаята му, съблече го и го зави.

— Патси ми се обади. Не е успяла да се свърже с теб.

Той не реагира.

— Пристига утре в шестнайсет часа. Всъщност днес — поправи се тя. — Като се има предвид сега колко е часът.

Той все така не помръдваше. Джейн знаеше, че се преструва на заспал.

— Ще ти донеса леген и гледай да го уцелиш, ако ти потрябва.