Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (162)

44.

Петимата, както и няколко паяка, преминаващи или настанили се тайно за постоянно, обитаваха малката къща с изглед към плажа. Сутрин слънцето нахлуваше в стаите и окъпваше в светлина терасата. После минаваше зад палмите, които галеха покрива. Сянката не беше особено прохладна. Малкълм казваше, че само ходилата имат полза от нея.

— Как откри тази къща? — попита Кайл, когато почувства, че Корин се е успокоила и може да говори.

Сега тя щеше да приеме фактите. Почака я да заведе момичетата на ясла и Малкълм на училище. Оставаха точно четирийсет и шест дни.

— Искаш да разбереш каква е нейната история ли?

— И твоята след Коледа. Искам да знам как пристигна тук. Какво ти се случи, докато стигнеш до Сиуантанехо.

Корин направи ароматно кафе и предложи на Кайл да се настани под чадъра, и той седна точно там. Виждаше как тя шета в кухнята. Движенията й бяха като мелодия. Познаваше малко хора така изящни във всяко отношение. Все пак беше общувал много. Повече или по-малко повърхностно. Но винаги интензивно. При начина на живот, който водеше той и членовете на групата, всички срещи бяха премерени, времетраенето им беше определено до секунда, протичаха напрегнато и съсредоточено. С точни въпроси. С истории за страст… Защото трябваше да заминават. Винаги отиваха другаде.

„Връзките по-силни ли са, когато човек знае, че дните са преброени?“ Кайл не изпускаше от очи Корин. Косата й падаше на очите й и тя бе придобила навика да я прибира зад ушите, когато свеждаше глава. Така откриваше лицето си. Обичаше да я следи с поглед, защото от време на време го обземаше глупавото съмнение, че може да изчезне като дим. Че ще го остави… пак… сам. Но тя се обърна и се усмихна. Корин никога не би постъпила така. Тя извика, че кафето е почти готово.

— Още две минути — каза.

Кайл отброи секундите точно. Нима не бе роден с усет за ритъм? Четири, три, две. Едно и Корин дойде с боси крака. Остави подноса в сянката и седна срещу него. Вдигна коленете си до брадичката. Обгърна ги с ръце.

— Преди всичко благодарение на теб дойдох тук. Благодарение на това, което ми остави заедно с фотоапарата.

Той се усмихна и тя разказа. Градчето с име Планината на битката. Лас Вегас. Задушаващата топлина и децата, които се държаха добре и й помагаха. Как са избягали от аерогарата в Ню Йорк и са пристигнали в малък град в Монтана почти през нощта. Малките бяха капнали от умора и се притискаха в нея.

— Синият неонов надпис на мотела се отразяваше върху мокрия път. Аз бях смазана от умора и мислех, че няма да мога да отида по-далеч.

Корин беше влязла. Беше попълнила формулярите с Криста на ръце. Собственичката — една мексиканка, преминала четирийсетте, беше загледала децата, които се прозяваха, и бе казала, че има свободна стая с три легла.

Младата жена бе платила за две седмици, без да знае защо. Само защото имаше нужда от почивка, защото бе необходимо Малкълм, Дейзи и Криста да се успокоят, така че излизаха само колкото да се поразходят из прохладните улици на Чатинга.

— Нямах никаква представа какво да предприема. Чувствах се свободна и изгубена. Отбягвах старателно майките в парка и си казвах, че Малкълм трябва да тръгне на училище. И после една вечер се почука на вратата. Ужасих се, когато открехнах вратата. Мексиканката каза, че иска да говори с мен, и се надява, че децата са заспали.