Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (25)

2.

Като смени маршрута и излезе от пътя, който трябваше да следва, Кайл сви от обляния в слънце булевард в сенчеста уличка. Много сенчеста. Нямаше време очите му да се приспособят. О! Стори му се, че някакъв силует се движи срещу него и инстинктивно натисна спирачките. Но се оказа късно. В същия миг чу тъпия звук и усети удара. Беше ужасен. Слезе от колата и се наведе напред.

В първия момент не видя друго, освен малки обувки. След това детето, проснато на улицата в безсъзнание.

Кайл почувства, че кръвта изтича от него, че животът му изтича. Чу се да се моли: „Имай милост, Господи!“ Треперещ от ужас, сложи ръка на гърдите на момченцето с надеждата да усети дишането му, когато една жена падна на колене до него. Дългата й руса коса се разпиля върху лицето й. Той долови диханието й. Тя изрече отчаяно:

— Малкълм! Малкълм! Събуди се! Малкълм! Мама е! Малкълм! Събуди се, моля те!

— Не го видях — промълви Кайл.

Но младата жена не го чу и продължи да говори на детето си. Дългата й коса се спускаше върху раменете й. Малкълм вдигна клепачи, после веднага пак ги затвори. Тя му каза да не мърда. Че всичко ще бъде наред.

Кайл влезе бързо в колата и повика „Бърза помощ“. Времето се разтегли по странен начин. Чу се как съобщава адреса, когато забеляза бебе в количка на тротоара, на няколко крачки от него. Разбра, че майката го е оставила, за да се спусне към сина си. Сложи спирачки на количката, върна се при тях и коленичи. Каза, че линейката идва. Тя не обърна глава, но той знаеше, че го чу.

Въздушна.

Ако някой го беше попитал за прилагателно, с което да я определи, точно това щеше да посочи. Въздушна. Може би недействителна. Косата й танцуваше с вятъра. Кайл виждаше само профила и устните й, които шепнеха. Отново го обзе онова странно чувство, че вижда през нея. Дали не се изпаряваше в своето отчаяние? Сложи ръка върху челото си. Какво направи?

— Съжалявам. Аз… не го видях — избъбри отново. — На булеварда слънцето блестеше, а тук е сенчесто и не го видях, къл…

Тогава тя вдигна глава към Кайл. В очите й имаше нещо непоносимо.

— Моя е вината — каза тя тихо. — Не успях да го удържа, като се затича след… след не знам какво… и… бременна съм и бутах количката.

Обърна се, преди Кайл да види дали сълзите й не са бликнали. Сложи ръка върху нейната. Тя трепереше: „Господи! Какво направих!“

Бебето се разплака. Майката отиде да го вземе, върна се и седна до сина си. Тогава Кайл осъзна, че десетки коли и хора са ги наобиколили. И за миг не му хрумна, че могат да го познаят. Пък и никой не се интересуваше от него. Едно дете лежеше на земята. Разбира се, всички погледи бяха вперени в него. И в майка му, така приказно красива. Вятърът повдигаше косата й. Тя запленяваше погледите и никого не виждаше.

След няколко минути полицаите разчистиха пътя за линейката и Малкълм бе настанен в нея много бързо. Докато медицинските лица кръжаха около младата жена, музикантът духаше в балона. После тя се качи в линейката с бебето.

— Искам да ги придружа до болницата — каза Кайл.

— Много добре, защото точно там ви водя — отговори един полицай с рамене, с които можеше да изкърти всяка рамка на врата. — Ще ви направят изследвания.

Кайл не каза нищо. Беше трезвен. Неадекватното му поведение нямаше нищо общо с алкохола. Дължеше се на гняв. Доядя го още повече на Мерзавеца. „Този човек никога няма да престане — помисли си. — Дори мъртъв продължава да източва живота от мен.“

Искаше да обясни всичко това на младата руса жена. Тя щеше да разбере. Сигурен беше. Но полицаят го накара да попълни протокола, провери разстоянията и спирачния път. Кайл си помисли, че на платното няма кръв, че Малкълм може би не е тежко ранен… „Да, но загуби съзнание. Господи, какво направих?“ — каза си.

Полицаят сгъна количката с привичен жест и му нареди да се качи в колата си, взета под наем.

Подчини се, като се чудеше защо не го отведоха с полицейската. Отговорът не закъсня:

— Господин Маклоугън, имахте невероятен късмет, че никой не ви позна.

Кайл още не беше дал документите си, но не реагира, когато полицаят се обърна към него със сценичното му име. Не беше останал с впечатление, че е имал късмет.

— С каква скорост се движехте?

— Нямам представа. Бях блокиран на „Престън“, бях разстроен, колите не помръдваха. После, след не знам колко червени светофара, аз свърнах рязко встрани и… там, на „Мейн“ беше много сенчесто. Уверявам ви, не видях детето.

— Носехте ли слънчеви очила?

— Да.

— Защо бяхте разстроен?

— Длъжен ли съм да се изповядам?

— Господин Маклоугън, послушайте ме като ваш почитател — настоя той. — Съдействайте честно.

Кайл каза, че баща му току-що е починал. Ченгето не се заяде, само промърмори:

— Разбирам…

Съществуваше минимален риск сержант О’Нийл да разбере каквото и да било. Кайл никога не говореше за своето детство — даже в текстовете на песните си — и никога нямаше да каже нищо определено. Лъжеше без всякакво угризение, че баща му е изчезнал, когато е бил съвсем малък, и не си го спомня. Пък и не носеше неговото име, а на бащата на Джейн. Той също беше покойник. Когато го интервюираха, казваше, че е имал нормално детство въпреки липсата и на двамата родители. Страстта си към музиката бил наследил от своята майка, която била пианистка. Винаги се търсеха обяснения и това беше достоверно. Ако беше намекнал, че този дар му е паднал от небето, след като е роден в семейство на математици, щяха да разпитват защо няма талант за цифри. Майка пианистка. Син на музикантка. Логично е. Прибавяше, че музиката е неговият живот, концертите, звукозаписните студия, месеците на път и приятелите от бандата. Също и Патси. И сцената „където чувствам, че живея“. Когато го питаха какво го вдъхновява, дрънкаше какво ли не за поети, музиканти, художници и се окопаваше зад техните произведения:

— Има смисъл само вдъхновението, което получавам.

По принцип отговорът и усмивката му бяха достатъчни. В интервю с определено време въпросите са винаги многобройни, отговорите понякога не са нито важни, нито пък някой ги слушаше. Въпреки че веднъж се намери един журналист от някакъв вестник, който настоя сериозно. Кайл му отговори:

— Има неща, които не ми принадлежат.

Младият човек разбра грешката си. Беше участвал в безброй интервюта с много по-провокативни въпроси. Почувства се неспокоен. Почувства се притиснат между изкусителната нужда да говори, да се изповяда, и дълбокото му убеждение, че трябва да пази тайните си. Став влезе в ролята на големия брат и му подсказа на ухо:

— Кажи си направо, че обичаш черно-бели филми от петдесетте или че мразиш равиоли например.

— Колко е лесно с теб.

— Знам. В това ми е силата. Освен това равиолите са толкова вкусни, че бих могъл да говоря с часове на тази тема.

— Сигурно са вкусни.

— Вкусни ли? Вкусни? По дяволите, Кайл! Когато някой е чувствителен и изтънчен като теб, би трябвало да разбере разликата!

— Имам само ръце и уши. Нямам нито твоето небце, нито твоя стомах.

Стив го изгледа продължително, после каза:

— Има дни, когато мечтая да вляза в кожата ти. Само за да почувствам твоята притегателна сила. Има… има дни, когато твоята екзалтация и талант ме съблазняват. Има нощи, когато те оплаквам с цялата си душа.

За пръв и последен път Стив се изложи на опасност. Ако беше казал повече, може би щеше да наруши равновесието в тяхното приятелство. Неговото признание беше като запетая, като пауза, за да си поеме човек дъх. След това животът им пое по нормалния си път.

Малко по малко Кайл даде думата на „другите“. Скри се зад постоянния спектакъл на живо на Патси. Но днес я нямаше и музикантът внимаваше със сержант О’Нийл. Остави той да води разговора.

— След като ви вземат кръв, можете да се обадите на адвоката си. Предполагам, че си имате адвокат?

— Да. Не знам дали е наясно с… Боже мой! Не мога да повярвам, че блъснах момченцето. Наистина не го видях.

— Ако разрешите, това е глупава случайност, както всички случайности. Но ако имате следи от алкохол или от някаква дрога…

— Трезвен съм и не се дрогирам…

Едното ъгълче на устните на ченгето се повдигна.

— Вие сте изключение от рокзвездите.

— Моята работа и вашата си приличат в това. Когато служим, трябва да сме трезви.

— А службата няма край.

Не, Кайл не се дрогираше. Нито пък пушеше. Цигарите не му понасяха и гласът му спадаше за дни. Предпочиташе от време на време да се напие. Но от цяла вечност не беше прекалявал, тъй като бяха на турне.

— Разбрахте ли дали майката се свърза с бащата? — попита сержант О’Нийл.

— Пред мен не. Остана да говори на сина си.

Кайл видя отново фините ръце на жената и венчалната халка на безименния пръст. Странно е как някои подробности ни изненадват. Доколкото знаеше, жените натрупваха килограми, след като забременеят, но вероятно случаят при нея беше различен, понеже халката й щеше да се изхлузи, ако размахаше малко по-оживено ръка. И със същата сила, както преди малко, почувства ръката й и цялото й същество как треперят от страх.