Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (26)

3.

Корин отиде с Малкълм в Общинската болница на Сан Франциско, без да пуска ръката му, освен докато му правеха рентгенова снимка. Изреждаше си наум думи. Това беше неин трик, когато се намираше в ситуация, от която искаше да избяга. На зъболекар. На църква, когато беше малка. На гинеколог. Понякога в леглото с Джак… Взимаше първата хрумнала й дума и се концентрираше да я свърже по смисъл с други думи. Цвете — роза, метличина, мак, глогина, иглика, теменужка, люляк… Но днес, в приемната, боядисана в мръсножълто, Корин изреждаше безразборно: къща, училище, кола, злополука, Малкълм, ръка… „Една ръка върху моята.“

Тя се стресна и стана, щом докараха сина й на носилка. Той си беше върнал цвета на лицето. Лекарят, който го придружаваше, я увери, че има леки контузии и ръката му е счупена.

— Трябва веднага да го оперираме, защото ръката между рамото и лакътя е счупена на две места, но фрактурите не са тежки. Обясних всичко това на сина ви. Той е съгласен.

— Ще бъда силен като Железния човек — усмихна се Малкълм.

— Боли ли те?

— Малко.

— Дадохме му болкоуспокояващо.

Корин слушаше внимателно всяка дума на хирурга, после го погледна право в очите. Изглеждаше искрен. Прибави, че се налагат още няколко изследвания и че ще оперират късно вечерта или сутринта.

— Зависи.

— От какво зависи?

— Ще ви държим в течение, госпожо. Синът ви има ли алергии?

— Не.

Лекарят получи спешно повикване и ги остави на медицинската сестра, за да отбележи какво е ял и пил Малкълм. Тя съобщи, че дежурният анестезиолог ще го приеме, щом е възможно, и Корин прегърна сина си, преди да го отведат за още рентгенови снимки и ядрено-магнитен резонанс. Детето изчезна отново зад вратата. Тя се затвори безшумно и младата жена последва друга служителка, която я заведе в администрацията.

Носеше бебето на ръце от момента на злополуката и коремът започна да й тежи. Беше твърд и сгърчен. Искаше й се да седне и да намери количката. Всъщност къде беше тя? На тротоара ли я забрави?

— Свързахте ли се със съпруга си, госпожо?

— Да. Той е при клиент в Сан Марко. Ще дойде, щом се освободи.

— Прие ли спокойно новината?

— Надявам се — въздъхна Корин, избягвайки да погледне сестрата.

Но тя не реагира. Нито на думите, нито на особения тон на младата жена. Колко жалко…

Ако Линда Мей не чу младата майка, то не беше от небрежност, не, но като всички хора с приближаването на края на работния ден си спомняше за грижите, които я очакваха. Слушаше разсеяно. Мислеше си какво още трябва да свърши, преди да си тръгне, и каква работа я очаква вкъщи. Времето никога не стига, ще се ядоса на децата, които няма да помагат, и както всеки ден, точно когато се слага масата, ще поставят рекорд кой ще помага най-малко. Помисли си, че е забравила да запише час при зъболекаря за Джейми, че има изостанало пране за гладене, и още, че утре всичко ще започне отначало най-напред със закуската, която не всеки ще хареса, после кракът на единия ще докосне крака на другия и ще се скарат, а в това време тя ще оглежда какво липсва, за да го купи следващата вечер между срещата в училище за пътуването на Травис до Европа и камарата ризи за гладене, които не бе имала време да изглади предната вечер… „Добре че не шофирам“ — помисли си, като остави Корин пред остъклена служебна стая.

Секретарка, която не носеше болнична униформа, й направи знак да влезе. Подаде й купчина документи и й обясни точно как да ги попълни.

— Не бързайте, прочете ги внимателно и ги попълнете. Знам, много са, но всичките са важни.

Бебето, което размахваше ръчички и проплакваше, вече се разплака високо.

— О! Вашето сладурче умира от глад.

— Да. Мога ли да я накърмя тук? — попита Корин.

— О! Не се притеснявайте от мен. Имам пет деца. В моята стая сте у дома си.

Жената придърпа един фотьойл, за да се настани младата майка по-удобно.

— Ще ви донеса чаша вода. Спомням си, че ужасно ожаднявах, когато моите бебета сучеха. Пет момчета! Представяте ли си? Имам пет момчета. Господ не ме пожали, не ме дари поне с едно момиченце.

Корин не каза нищо. Имаше съвсем точна представа за многобройни семейства, доминирани от мъжкия пол. Сложи дъщеричката си на колене и вдигна пуловера си. Секретарката излезе, бъбрейки неспирно, но Корин на свой ред не я слушаше. Взираше се в очите на бебенцето си. То сучеше и се усмихваше. Беше щастливо. „Още колко безгрижни години ще има моята дъщеря?“ — помисли си тя и веднага се сети за Джак. Какво ще каже? Как ще реагира, като види Малкълм? Беше лаконичен и студен по телефона. Клиентът му сигурно е бил наблизо. Корин не успя да сдържи един тревожен поглед към вратата и се успокои, че още е затворена. После погледна часовника си, помоли се задръстването да й осигури малка отсрочка и бързо пресметна още колко й остава… Когато проехтяха приближаващи се стъпки, дъхът й секна и вратата се отвори.