Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (91)

8.

Три тихи почуквания. Като три ноти в музиката. Корин отвори. Кайл стоеше пред вратата и държеше бутилка шампанско.

— Весела Коледа! Донесох и портокалов сок.

— Влез.

— Страхувах се, да не би да си легнала.

— Не, не съм. Аз… аз…

Не можеше да му признае, че крачеше напред-назад с надеждата да подреди рационално полуделите си мисли. Изпи две чаши студена вода и отвори прозореца, за да нахлуе студ и да пречисти стаята, замърсена от нейните мрачни идеи. Чудеше се дали да се върне в големия салон. Но да присъства на задаването на нетактични въпроси не беше прилично за нея. В този случай не измисли нищо по-добро от това да измерва дванайсетте квадратни метра на стаята, измъчвайки ума си. Трябва ли да отиде? Или не трябва? Такива неща правят ли се? Или не се правят?

И след това Кайл почука ненадейно и сега беше тук. В нейната стая. Усмихваше се.

— Може ли? — посочи той канапето до стената.

— Да. Да.

Седна и напълни чаша шампанско до горе, после една друга с портокалов сок. Действаше уверено. Ръцете му не трепереха, когато взе чашите, и Корин си помисли, че както при първата им среща долавя помежду им една нормална лекота. Тази липса на удивление от физическото присъствие на другия я караше да се чувства естествено.

Той се усмихна, все едно й отправяше покана. Тя седна до него и взе чашата с плодов сок, която й подаваше:

— Пожелай си нещо. Голямо и красиво. Неразумно…

— Мисля, че вече е изпълнено.

— Пожелай си друго — каза той, като я гледаше право в очите.

Корин наведе глава.

— Никога не съм си представяла, че един ден ще намеря сили да…

Думите й заглъхнаха и тя затвори очи. О! Тези проклети сълзи! Пое дълбоко дъх.

— Без теб аз…

Думите повече не съществуваха. Кайл взе ръката й.

— Без теб и без твоята смелост, Корин, нямаше да си тук. Бъди сигурна.

Нямаше какво да прибави. Двамата го знаеха. Тя взе чашата си и отпи. Усещайки как всяко едно мехурче избухва срещу страните й и небцето, как пее и песента стига чак до ушите й. Той сложи ръка през рамото й и я прегърна с най-голяма нежност, за да не докосне нито една от раните й. Най-малкото, за да не почувства принуда. Беше Коледа. И тази вечер Кайл си пожела само едно — да държи тази жена в прегръдките си. Би си пожелал да има възможността да премахне страданията й. Да ги изличи. Дори да ги поеме у себе си. Имаше достатъчно сила. Но знаеше колко отчайващо невъзможно е това.

Луната имаше време да поиграе на криеница с облаците, преди Корин да се отпусне. Тогава едва чуто започна да разказва. От онзи ден, когато Джак пристигна с ослепителна кола на паркинга до ресторанта „При Теди“, където тя непрекъснато сновеше между кухнята и мазните погледи на клиентите. Онзи ден няколкото постоянни клиенти на ресторанта погледнаха крадешком и към нещо друго, освен към дългата й руса коса, сплетена на плитка, която се поклащаше дълга до кръста.

— Тъкмо щях да стана на седемнайсет… и Джак беше толкова ослепителен. У нас…

Гласът й замря и Кайл разбра съвсем ясно каква цялостна застраховка е представлявал. Имал е уважавана професия, пари и много хубава кола. Това, което се цени в семейство с десет момчета. Без да забравяме бащата. Колкото до физиката му на герой от уестърн, кой би устоял?

Дълги минути Корин не каза нищо повече. Кайл потъна в нейния свят, както тя потъна в неговия, когато той свиреше. Представи си как влиза в църквата, поведена от баща си. Косата й сигурно е била вдигната на кок и воалът й е танцувал на вятъра. Казала е „да“ и се е подписала. По време на тържеството навярно е докосвала венчалната си халка — кръгла и плътна. Мислела ли е за своята първа брачна нощ?

Когато тя си припомни своето болезнено помятане, той дойде отново на себе си. Каза му колко много се е страхувала, че никога няма да може да износи дете. О! Била е изплашена до маниакалност. Рухнала… И тогава, след като Малкълм се родил, благодарила на небесата и… приела останалото. Като компенсация, докато не станало прекалено късно.

— Знам, глупаво е. Но той миришеше толкова хубаво, изглеждаше толкова жизнен, толкова здрав, че си казвах: „Трябва да платя, щом имам такова хубаво бебе.“

Кайл си помисли, че това дете е трябвало да се роди. Не някое друго. В противен случай тази вечер Корин нямаше да бъде тук, в неговите прегръдки.

Животът…

Младата жена не разказа за първия шамар. Нито за следващите. Нито за ударите с юмрук. Нито за ритниците. Нито за случаите, когато я мяташе върху кухненската маса или върху пералнята, за да я насилва. Не си припомни останалото. Беше твърде болезнено. Повече от ударите. Кайл не попита нищо. Тя трябваше да извади наяве всичко, което бе готова да изхвърли от себе си. Той искаше да чуе всичко, което тя избираше да му разкаже. Искаше нейните думи. Но у него се надигна задушаващ гняв. Подсили онзи, който тлееше в душата му и който не стихваше.

Когато Корин заразказва за чекмеджето и отвертката… за книгата, която беше скрила там, без да мисли за последствията, Кайл разбра, че ако в този миг Джак влезеше в тази стая, можеше да го убие.

— … след това видях очите на Криста. И червената светлинка на магнетофона. Протегнах ръка и го ударих с всичка сила.