Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (53)

30.

Кайл благодари на Патси за нейната искреност. Тя заспа на мига, както през всички нощи, докато той се взираше в тавана на тази стая, която все така не знаеше на кой град принадлежи. Образуваха се сенки от отраженията на фаровете на минаващите коли. Като облаци в ясен ден рисуваха образи и кошмарни форми. Обърна се към прозореца, но стаята им се намираше на двайсет и втория етаж. В това беше сигурен. Той натисна бутона в асансьора, когато се връщаха. На тази височина нямаше никаква вероятност някое дърво да го приюти в клоните си. Спомни си отново брезата в парка на Корин. По дяволите.

След това… младата руса жена…

„Съществува ли «завинаги»? Да му се не види, един господ знае дали Патси има право?“ Мислите му блуждаеха безспир и той помоли коленопреклонно Мигрената да го разсее, но като всяка капризна любовница тя играеше на криеница. Оставаше само Корин… Ами ако няма нищо друго, освен нея?

Дали вече беше родила? Коремът й издуваше пуловера, но Кайл не можеше да прецени в кой месец беше. Нямаше никаква представа по въпроса. Знаеше само, че инцидентът стана на двайсет и четвърти март, а днес беше… „Кой ден сме, да му се не види?“ Обърна се и се загледа в тавана. Беше по-нисък и по-модерен от този в Москва. Мебелите също. Почувства меката нощ, когато таксито ги докара. „Юли сме“ — заключи. Но кой ден, никога не помнеше. Четиринайсети. Петнайсети. „Шестнайсети?“ Нямаше ноти, които да носят такива имена. Деца също. Момченце ли ще бъде или момиченце? Зачуди се какво ли е да родиш. Да носиш дете. Колко е странен животът, като дава тази магия само на една част от човечеството. Наистина щеше да се радва да си има дете. Все пак не беше нито разумно, нито възможно. Корин не беше разумен избор… Нито пък възможен.