Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (2)

2.

— Ало?

— Мама лежи и ухото й е цялото червено.

— Заспала ли е майка ти?

— Не знам.

Все едно токов удар разтърси от глава до пети събеседницата на Кайл. Джулия Дос Сантос винаги се бе страхувала, да не би да чуе тези думи. Упражняваше професията повече от четирийсет и пет години и всяка вечер се връщаше вкъщи, повтаряйки си като молитва: „И днес не се случи. Дано никога не се случи.“ Изпитваше неумолимата и странна сигурност, че един ден все пак ще се случи. Днес беше последният й ден на работа. От утре излизаше в пенсия. Но… утре и през всички следващи дни щеше да чува постоянно гласа на това момченце.

— Къде живееш, детето ми?

— В бяла къща с рози.

— Къде?

— В Уилингтън.

— Знаеш ли името на твоята улица? — попита Джулия, като се извърна веднага към плана на града.

— Не, госпожо.

— Виждаш ли от вас църква?

— Да. От моята стая.

Джулия очерта кръг с червен маркер на плана на Уилингтън. После го помоли да опише онова, което беше по-различно на неговата улица.

— Има гараж със счупени коли.

Джулия сложи точка с червения маркер в началото на улица „Остин“.

— Виждам. А твоята къща коя е?

— Последната.

— Знам къде живееш, детенце. Как се казваш?

— Кайл Дженкинс — произнесе отчетливо.

— Кайл, слушай ме внимателно. Има ли някой друг с теб вкъщи?

— Не, само мама.

— Миличък, чакай ни пред вратата. Остани там. Идваме веднага.

— Ами мама?

— Идваме, миличък. Чакай ни отвън.

Кайл не отиде на верандата да чака. Слезе в стаята на мама. През това време тя не бе помръднала. Не чуваше дишането й. Знаеше, че няма да говори никога повече и че няма да я вижда повече, защото щяха да я сложат под земята. Тогава се покатери на леглото. Дръпна завивката и отпусна глава на рамото й. Може би щеше да пее… Може би щеше да бъде щастлива там, където беше…

След няколко минути чу сирените на колите и шума от разпръскването на ситните камъчета, на алеята. След това някой отвори вратата.