Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (61)

38.

— Кайл! Мамка му! Ставай!

— Какво? Какво се е случило?

Стив стоеше на петдесет сантиметра от него. Огромните му плещи сякаш изпълваха цялата стая.

— Майк Биле пристигна.

— По дяволите! — разбърза се той и с един скок стана от леглото, което невинаги беше разхвърляно само от едната страна.

— Патси е в моята стая. Кафето също.

Кайл си сложи джинсите, бялата тениска и маратонките „Кон верс“.

— Тя…

— Направи забежка. Случват се какви ли не гадости! — намигна му Стив.

Кайл тръгна след Стив. Яркозеленият коридор го заслепи, като че ли го виждаше за пръв път. Шортите на цветя на неговия приятел също. Не си помисли за пастирката с розови бузи в Москва, ами за забежката на Патси, която разговаряше с Майк Биле. Те се смееха. Тя не хвърли дори бегъл поглед на Кайл, който взе чашата, която му подаде Джет. Всички насядаха около масата. Майк прочете отново заедно с тях договора. Певецът не постави нито един въпрос. Всички се подписаха и отидоха да обядват в един ресторант на плажа. Слънцето беше също така интензивно, както зеленото на коридора. Младият мъж не свали слънчевите очила и се прокле, че си е обул джинси. Цялата тайфа го взе на подбив.

— Не програмирам аз времето в тази част на света по това време на годината.

— Та като стана въпрос за време, другия път, Майк, не ни оставяй дупка от цяла седмица, през която да се пържим в тази част на света — подхвърли Патси.

— Защо? Тук няма ли хубав крем за тен?

Патси се върна в тяхната стая и в тяхното легло. Правиха любов. Без нито една дума. Без нито едно обяснение. Стегнаха отново багажа си, качиха се на самолета, за да продължат да свирят. Работата повече им се удаваше от ваканциите.

Според Джейн Лондон представляваше невероятна възможност.

— Нали ще си дойдеш за Коледа въпреки това?

— Да.

— Струваш ми се изморен.

— Връщам се от бачкане.

— И не спиш…

— Как мина сватбата на Ейми?

Джейн си спомни лъчезарната усмивка на Дан, когато даде ръката на дъщеря си, и убийствения поглед на Арла, когато двете жени за нещастие се срещнаха в тоалетната. Описа му изисканото меню, последния филм на Уди Алън, когото обожаваше, и както винаги през последните месеци, без Кайл да попита, го информира за редовните обиколки на улицата на Корин.

— Видял я е да излиза с трите си деца. Нищо ново, Кайл.

Той си каза, че в края на краищата Лондон е добра възможност. Дори превъзходна. Отдалечаваше го от Сан Франциско и от изкушението на дните в самота… Дните с вятър в клоните… Защото кошмарът от Осака не бе съвсем заличен от друг. Така че от време на време тъмночервеното, почти черно, се завръщаше. Същото. Тревожно. Студено. Кайл не успя да го трансформира в музика, за да се отърве. Не успя да говори и с Патси. Липсваше му кураж, както му липсваше, когато набра първия път номера на Общинската болница в Сан Франциско. Стомахът му се беше свил и беше отслабнал два или три килограма. Искаше му се да бъде добър човек. Без да се насилва. Да бъде естествено добър. Но напоследък имаше неприятното впечатление, че не е нищо повече… от нещастник, който чака и няма смелост да говори открито с Патси. Или с Корин.

Все пак предвиждаше ли да напусне Патси в този момент? Отговорът се състоеше от две малки букви. Н-Е. Не би се обадил и на Корин. Интуицията му подсказваше, че има безброй гибелни причини. Преди всичко телефонната компания изпращаше разпечатки с разговорите, работното време на Джак, въпросите, които можеше да зададе, последствията от въпросите… Кайл не искаше друго, освен да я закриля. Да я държи в прегръдките си. Да се обади, означаваше да я изложи на опасност.

Да. Ако Лондон бе възможност, все пак имаше едно нещо, което Кайл Маклоугън не успя да оформи във въпрос. Което почувства по отношение на Джак.

Каквото и да бе казала Корин в парка.