Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’instant Precis Ou Les Destins S’entremelent, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2016)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Анжелик Барбера

Заглавие: Когато съдбите се преплитат

Преводач: Нина Рашкова

Издател: ИК „Ера“

Година на издаване: 2014

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2158

История

  1. — Добавяне

Книга първа

1

Уилингтън, САЩ, Източният бряг

„Бих искала да се върна точно в онзи миг, в който съдбите се преплитат“ — казваше майката на Кайл, когато излизаше от банята със слънчевите си очила. Кайл не разбираше. Естествено, беше на пет години. Дете на пет години разбира ли подобно нещо? На пет години учудва ли се, че майка му носи слънчеви очила вкъщи? На пет години вярва ли й, когато твърди, че малко я болят очите или че се е ударила?

Не. Както за всички деца на неговата възраст, и за момченцето тя бе красива с роклята на цветя. Когато шеташе в кухнята, то седеше на масата, играеше с количките си и от време на време вдигаше поглед към нея. Случваше се в някои дни тя да си тананика тихичко… и други, когато слагаше онези проклети черни очила. През онзи ден гласът й не звучеше успокоително и като че ли не беше тя.

— Какво ти е, мамо?

— Играй си с количките, Кайл, моля те.

Разбираше, че има нужда от тишина. Мълчеше, за да й достави удоволствие, и не мърдаше от мястото си. Очакваше, без да го съзнава, че тя е по-добре, че излиза от банята без очилата. Сяда на пианото и пръстите й, така дълги и така изящни, пробягват живо по клавишите. Чудеше се как е възможно да ги движи толкова бързо и да не бърка. Понякога тя затваряше очи или се заглеждаше пред себе си. Някъде много далеч.

„Сигурно там, където музиката я отвежда“ — казваше си Кайл.

Той слизаше от стола си съвсем безшумно и се промъкваше незабелязано до нея. Внимаваше да не я сепне. О, не! Когато мама свиреше така хубаво, се молеше да остане завинаги така.

Музиката извираше от нея, за да се влее в него. Тогава ставаха едно и техният свят беше красив.

Чакаше търпеливо ръцете й да се отпуснат върху коленете й, за да се приближи и да седне на табуретката. Мама го притискаше до себе си и казваше в ухото му: „Един музикант чете с ръцете си…“, „Един музикант разказва живота със своите пръсти…“, „Един музикант диша с музиката…“.

— Сложи пръстите си тук. И там. Ето така. Нежно. И се отпусни… Чу ли? Почувства ли?

— Да — прошепваше той.

— Музиката сега живее у теб.

— Да, мамо.

— Знаеш ли, Кайл, хората винаги са имали нужда от музика.

После един ден детето попита:

— Дори първобитните хора ли?

— Да — засмя се майка му. — Дори първобитните хора! Сигурна съм, че са се научили, че като почукват по стволовете на дърветата или даже само като ги обгръщат с ръце, могат да произведат звуци, които да ги радват.

— Защото не са знаели какво да правят с ръцете си ли?

Тя повтори: „Не са знаели какво да правят с ръцете…“ с чудния си глас, после прибави много бързо:

— Защото музиката прогонва скуката и може да те направи щастлив.

— Но, мамо, понякога твоята музика е тъжна.

Майка му изпусна една нота.

— Когато е тъжна, тя… може да ти попречи да… отнася те в един свят, където…

Гласът й заглъхваше и Кайл се изплаши.

— Или какво, мамо?

Отново затвори рязко пианото, сваляйки сина си от коленете си. Не му харесваше, когато не довършваше изреченията и преставаше да свири. Беше я наблюдавал как подрежда покривката и растението. Как изтупва табуретката, как я поставя на мястото и казва с глас, който вече съвсем не беше същият:

— Ела. Баща ти скоро ще се върне.

Тогава в дни като този мама отиваше в кухнята и момченцето виждаше, че нейната нежност е изчезнала. Ръцете й вече изобщо не бяха внимателни с предметите, които докосваше. Случваше й се даже да счупи чиния или чаша. Ядосваше се и поглеждаше часовника си. Постоянно го гледаше, после хвърляше по едно око към прозореца. Часовника. Прозореца. После часовника си. И пак прозореца. Кайл се качваше на един стол и се надигаше да види какво наблюдава мама. Не забелязваше нищо друго, освен големия клен, разперил дългите си клони над алеята. Дали пък не виждаше неща, които го плашеха? Дали не виждаше грозен, космат паяк?

— Какво гледаш, мамо?

Тя не отговаряше.

Кайл беше едва на пет години. На пет години едно дете разбираше някои неща… Но не всички.

На пет години не бива някоя сутрин да влезе в стаята на майка си, защото тя не се е събудила и не му е приготвила закуска, още повече не бива да вижда тъмночервеното петно, образувало се върху ухото й. Точно под косата й.