Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (127)

9.

— Кайл! Слушаш ли?

— Слушам.

— Нима, не личи.

— Продължавай, Стив. Тук съм.

Не, той не чуваше. От дни не чуваше никого. Дори Патси, която взимаше ръката му с настъпването на нощта. През повечето време той мълчеше, преструвайки се, че има мигрена, и не се съживяваше, докато не излезеше на сцената. Пишеше разни неща, които тутакси отиваха в боклука. Патси ги събираше, четеше ги с ужасени очи, после ги разкъсваше трескаво. Една вечер той промърмори, че ще обърне страницата. Тя отвърна:

— Прекрасно.

Но знаеше, че и двамата лъжат. Той живееше и винаги щеше да живее със страданието, че Корин я няма. Това очевидно беше безумие. И все пак бе… реално. И ако имаше нещо, което не можеше да се заобиколи или избегне, то беше проклетата реалност, която напомняше непрекъснато за нея. Като реалността, която Патси започваше да усеща как мърда на едно място в тялото й, чието съществуване тя дори не подозираше.

— Тъкмо искам да ви съобщя — продължи Стив, без да е убеден, — че Майк Биле ще подпише. Южна Африка, уредено е.

— Колко? — попита Патси разтревожена.

— Какво колко?

— Колко концерта, глупчо?

— Два — отговори Стив.

— Два! Това е една минисерия.

— Два, и все пак не е зле за Южна Африка. И парите не са зле, Патси, щом ще свирим на стадион.

— Стив! Ставаш докачлив, като остаряваш.

— Питам се даваш ли си сметка какво бачкане му хвърлям и как се трепе Майк, за да поместиш задника си на сцената? Впрочем бих прибавил, че в момента се затрудняваш да го поместваш.

Патси отвори уста. След това я затвори. След две секунди двамата щяха да си нанесат жестоки обиди и тогава Кайл попита:

— Откога свирим за пари?

Другите трима се обърнаха към него изненадани.

— Що за тъп въпрос?

— Никога не си имал нещо против парите, Кайл.

— Не съм. Вярно е. Но повтарям въпроса си. Внезапно ми хрумна откога по-точно свирим за пари?

— Най-общо казано, винаги — обади се Джет, който от четиримата беше най-бъбривият.

Той се надигна от фотьойла си. Останалите се обърнаха към него и той вдигна рамене.

— Какво? Защо ме гледате така? Аз съм като всички и като всеки един от вас живея с пари и нямам нищо против тях. Не съм с продупчени джобове като теб, Кайл. Нито като Стив, който има вкус към лукс, а още повече като Патси, която харчи това, което още не е спечелила.

Настъпи мълчание и всеки премисли думите му.

— Южна Африка… — заключи Патси на висок глас. — Защо са се съгласили?

— Защото там никога не сме ходили! Защото винаги сме искали да отидем! Защото от месеци преговаряме! Защото датите са определени идеално, преди последната в Ню Йорк! По дяволите, Патси! Какво те прихваща?

— Нищо. Може би е малко нацистко — отговори тя.

— Ти си нацистка. Ще се поизмъчиш. Но след няколко седмици ще си почиваш. Как мислиш, ще можеш ли да издържиш? — подигра й се Стив.

— Кога ще свирим? — попита Кайл, преди тя да избухне.

— Събота и неделя следващата седмица. За да пристигне междувременно реквизитът със самолет и да бъде инсталиран.

— Предполагах, че с кораб…

Стив го прекъсна и обясни, че декорът ще бъде по-скромен. При този срок нямаше друга възможност.

— Стадион. Минимален декор. Бих казала, че впечатлението ще бъде за… празно пространство — въздъхна Патси.

— Разчитаме на твоето присъствие — подсмихна се Стив. — Пък и така ще имаш време да си починеш преди това.

— Ще отбележиш, Стив, че си мълча и не…

— А защо не заминем утре?

В същия идеален синхрон и тримата се обърнаха към Кайл.

— Да, защо? — настоя той.

— Та да се правим пак на туристи ли? Мерси! — Патси отвори шишенцето с черен лак. — Само да знаеш, скъпи, колко ни досаждаш с твоите посещения в зоологически градини, изложби и музеи…

— Отегчавам ви с моя туризъм. Отегчавам ви, когато ме боли главата. Отегчавам ви, когато лежа. Отегчавам ви с…

— Затваряй си устата! — отвърна тя и стана.

Стив й направи знак да се успокои.

— Ти също, Стив! И ти ни досаждаш с твоето вечно „Мир и любов“ и с тъпите ти изненади в последния момент!

— Нима си мислиш, че и ти не ни досаждаш, Патси? До гуша ни е дошло от твоите настроения, от нервните ти изблици и от всичко останало. Да беше казвала „да“ от време на време и без да мърмориш поне веднъж. Да не се правиш на „звезда“ с нас. По дяволите!

— Аз, на звезда ли?

Тя сложи ръка на сърцето си.

— Никога не се държа като звезда с вас!

— Докажи го! И дай тази вечер интервю на хората от „Уърлд“.

— Защо?

— Божичко! Не можеш ли да кажеш „да“.

— Питам те защо.

Джет въздъхна и стана, за да погледне през прозореца. Стив направи огромно усилие да не я изхвърли през проклетия прозорец, а Кайл литна през същия прекрасен прозорец.

— Давам ти възможност за бляскава реклама — продължи Стив, все едно нищо не бе станало. — Жанрът на „Уърлд“ е по-скоро класическа музика.

— Тогава защо ще интервюират нас?

— Не можеш ли да кажеш поне веднъж „да“ за разнообразие? — ядоса се Джет.

— Защо? Вече класическа музика ли ще свирим?

— Наистина си досадна, Патси!

— И какво от това? Искам отговор на моя въпрос! Защо е тази гавра с тъпото интервю? Вече всичко е казано и прочетено…

Стив изтръгна от ръцете й шишенцето с лак.

— Защото журналистката се е подготвила и защото също така е наша работа да… О! Мамка му, Патси!

Стив загуби търпение. Всички бяха изморени. Краят на едно турне беше колкото мъчителен, толкова и дългоочакван. Всеки път се разиграваха все същите изтъркани номера. Всеки на свой ред изпускаше парата. Имаха нужда от пространство. От дистанция. Да се настанят някъде. Да не се местят повече и умираха от страх да не се завърнат в безличния свят на смъртните. За тях не съществуваше всекидневният спокоен ритъм, да си легнат безгрижно, да изхвърлят боклука като всички. Без сцена. Без предизвикателство. Обратното броене нямаше смисъл за тях и този път всичко изглеждаше многократно умножено.

 

 

Обаче в този ден най-изненадващо за всички Патси склони да даде интервю. Представи се такава, каквато беше обикновено. Неукротима и непредвидима. Виреше нос царски пред всичко, което хората мислеха за нея. Патси беше истинска, искрена и честна. Още повече, че сега беше бременна и развълнувана. Когато младата журналистка я попита дали някой ден ще приеме да защитава една кауза, рокаджийката отговори без колебание:

— Не.

— Защо?

— Защото се изисква много, за да се защити.

— Да, но…

— Никакво „да, но“, сладурче! Просто е невъзможно да се избере една-единствена кауза. Защото ще бъде абсолютно несправедливо. Но отбележи, моля те, че винаги съм приемала да свиря за всяка асоциация, която ме е помолила.

— Да разбирам ли, че отказвате да се обвържете, както с брак…

— Охо! — възкликна Патси и веднага се надигна от мястото си.

Момчетата затаиха дъх. Теренът ставаше опасно хлъзгав. Те се спогледаха безпомощно, но Патси беше по-бърза от тях:

— Виж какво, сладурче, първо: бих искала да не ме занимавате с вечния и отегчителен въпрос за брака, и второ…

Пое дъх и погледна Кайл, който се отпусна удобно на мястото си, за да се любува на продължението на спектакъла.

— … и второ: всичко, което желая, е да покажа, че жените, всички жени, са свободна да правят и да мислят, каквото им е на сърцето. И преди всичко не бива да се съмняват. Колкото до брак с Кайл Маклоугън, това не е тема, която се разисква, нито ще се разисква, защото, да, аз съм решително против венчалната халка.

— Но преди време този въпрос се е обсъждал, нали?

Патси погледна отново към Кайл. Двамата се усмихнаха един на друг. Журналистката подхвърли бързо „може би вече е факт?“, от което Патси избухна в смях.

— Като си се събудила днес, не знам дали си предчувствала, че този ден ще ти донесе късмет, сладурче. Защото тази вечер сензацията ще бъде твоя. С Кайл се разделяме. По същия повод можеш да обявиш, че съм бременна! И преди да ме попиташ кой е бащата, ще ти отговоря, че детето е заченато от мъж, а не от Бог!

— Това поставя ли под въпрос групата? — поднови въпросите си „сладурчето“. Репортерката щеше да литне от щастие, че материалът й ще се появи на първите страници.

— Това не поставя никакви въпроси — продължи Патси, докато Стив и Джет се опитваха да приемат потресаващата новина. — Ще работим винаги заедно. Ще си дадем заслужена почивка след последните ни концерти. Ще родя след няколко месеца, след това ще запишем нов албум, ще дадем нови интервюта и ще направим прекрасно турне, а пък аз ще се ядосвам отново, когато ми задават тъпи въпроси.

— А вие, момчета? — обърна се журналистката към тях.

— С Патси сме на едно мнение — отговориха тримата.

Както винаги Патси прояви своята дарба да уцелва момента. Точно както в деня, когато се появи в тяхната сбутана гримьорна, като бутна вратата с крак и грабна бас китарата от ръцете на Стив. Предусещаше като ясновидка. На Кайл му се искаше да сложи в ръцете й кристална топка, за да му каже къде е изчезнала Корин. Защото през този ден още никой не знаеше къде се намира тя.