Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (18)

18.

Кайл, Стив и Джет си бяха обещали да станат рокзвезди. Посвещаваха на това цялото си време и всичката си енергия. Мечтите им ставаха по-големи, разпределени между тримата. Трима са по-силни, по-мотивирани, по-сигурни в себе си. Постоянно създаваха песни и изследваха въздействието им на сцените, на които ги канеха. Нямаше място за съмнение в живота на групата. Нямаше време за отчаяние. Всеки от тях имаше някаква работа, за да покрива най-насъщните си нужди, и с която да осигурят средства за записване на първия си албум. Някои се усмихваха учтиво на техния проект. Други се подиграваха открито. Но те не обръщаха внимание на никого, вслушваха се само в своето желание и искаха да очертаят границите на своята реалност.

Късметът обичаше да чува подобни неща. Също така му харесваше да наблюдава тяхната енергия и вяра. И така, един хубав ден реши, че времето е дошло. Щеше да излезе на сцената. И появяването щеше да бъде странно. Появяване с гръм и трясък на име Патси.

Вратата на жалката стаичка зад тоалетните на зала „Белвю“, която служеше за репетиционна, отхвръкна с един удар. С ритник. Тримата се извърнаха и погледнаха с един и същи израз, намекващ „мамка му“, момичето, което стоеше в рамката на вратата с ръце на кръста. Носеше впити виолетови панталони, червеникавата й накъдрена коса беше като грива, кубинките й — боядисани собственоръчно в розово. Тръгна към тях все така с ръце на кръста. Момчетата съсредоточиха погледите си върху двете закръглени издатини на тениската й с шарки като на пантера. Тя спря, изплю дъвката си към кошчето за боклук и го уцели.

— Право в целта! Вече можете да затворите устите си, пичове.

— Ти коя си пък? — избъбри Джет, без да е сигурен дали подрежда правилно думите и мислите си.

Фрапантното момиче хвърли един поглед, който ги доуби, и изрече с непринудена лекота:

— Казвам се Патси Грегор.

— Здрасти, Патси — отговориха тримата в хор с усмивки хем лъчезарни, хем лакоми.

— Всичко ли правите заедно?

— Какво искаш? — попита Джет.

— Ако ме приемете в групата, ще ви донеса късмет.

— О, нима? И защо? — обади се Кайл, отметвайки коса. — Свириш ли? Пееш ли? Или криеш друг коз в джобовете на фантастичните си панталони?

Патси не каза нищо, само взе бас китарата на Стив. Намести се и при първия акорд трите момчета зяпнаха отново. Патси беше звукът, който им липсваше. Работиха цяла нощ и тя приключи, подхвърляйки между две парчета, че чичо й познавал някакъв тип от звукозаписна къща в Лос Анджелис, който би приел евентуално да се запознае с тях…

Чичото се обади на своя приятел, който се оказа своенравен. Но те му изпратиха демо. Два дни по-късно почукаха на вратата му. Свириха все едно са на сцена. Дадоха всичко, на което са способни.

Така и не разбраха откъде дойде промяната. Патси каза на връщане, когато те се радваха на договора, че им е донесла късмет, и момчетата се съгласиха.

Групата записа първия си албум и навлезе в етапа на преобразяването си в митична група. Публиката щеше да се прехласне по техния звук. По гласа на Кайл, по вдъхновението на Патси. Има жени, които знаят да поддържат дом. Патси знаеше как да поддържа сцена. Кайл знаеше как да държи публиката. Щяха да се издигнат изключително бързо. Щяха да си намерят място. Като че ли пространството, което щяха да заемат в музикалния свят, е очаквало само тях. Кайл не преставаше да пише. Неговата неподправена искреност и вълнуващият му глас вършеха останалото.

Изнесоха концерти на много сцени. Отговориха на десетки идиотски или коварни въпроси. Направиха си хиляди снимки и постоянно радваха своята публика. Две години, ден след ден, след подписването на договора, вторият им албум ги прослави дотам, че ги отведе на първото им световно турне.

Групата „Р…“ беше родена. Не разкриваха тайната на трите точки в многоточието.

— „Р…“ е съкратено от „Фантастичната четворка“, нали?

— Може би.