Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (139)

21.

Не след дълго Кайл разбра, че страда от изключително рядка форма на левкемия. Много малко случаи бяха документирани в света и също така много малко от лечебните практики даваха резултат. Или по-скоро не бяха ефикасни и болните умираха за няколко месеца. Кайл попита колко му остава. Лекарят отговори „може би година“ с твърде неуверен глас, за да казва истината. Кайл попита още веднъж.

— Може би шест месеца от днес нататък.

— Днес е двайсет и седми май.

Младият човек взимаше лекарствата, които лекарят му предписа, без да се противи. Това щеше да зарадва Джейн и Патси. Той… Как да се изрази? Не беше чак толкова изненадан от това, което му се случи. Никога не беше предполагал, че подобна санкция може да го зачеркне от демографската карта на света, никога не се бе чувствал болен, но прие присъдата, без да се учудва. Причисли случая към „онова, което човек трябва да понесе“, за да не остане съкрушен, и си помисли, че никога няма да има време да свърши една трета от нещата, които още би могъл да направи. И че сега никога няма да види Корин.

— Какво е това нововъведение? — попита Патси, разлиствайки календара в триъгълна форма, който от два дни стоеше на шкафчето до леглото на Кайл. — Но за коя година е? Не е отбелязано.

— Подарък от Джет е. Каза, че е хитрина, за да мечтая, молейки се на бога на плажовете. Да не броя дните до моята смърт.

— Това е жестоко.

— Това е истината, Патси.

Тя се направи, че не е чула, и продължи да разглежда дванайсетте фотографии, като мислеше, че трябва най-вече да си представя как се пече на слънцето, изтегнат на пясъка на всяко едно от тези чудни места.

— Предполагам, че няма да имам време.

— Тогава защо не пробваш новото лечение на твоя доктор? — отвърна тя, оставяйки грижливо календара.

— Да. Защо не… Това или нещо друго…

— Мамка му, Кайл! Човек ще си помисли, че искаш да пукнеш! Бори се! Кажи, че не си съгласен! Че не искаш! Че не му е времето!

— Патси, боря се. Какво си мислиш? — Погледна я той право в очите. — Боря се всяка минута, за да не виждам накъде… накъде отива всичко това. В първата ложа съм, виждам всичко.

Тя се приближи и подхвърли:

— Понякога се питам дали сам не го пожела. Дали сам не се отказа да живееш.

Той застина. Тя усети, че сърцето му бие по-ускорено от нормалното. Представи си тази болна кръв, която щеше да го съсипе. И не само това. Мамка му! Каза, че ако бяха приели идеята да заживеят заедно, той може би нямаше да бъде тук…

— Така и не разбрах защо престанах да те обичам и защо ти…

Измъкна се от обятията му и седна на леглото. Загледа го, ужасена от бледността му, но си каза: „Спокойно, просто съм ядосана.“

— Изпитвам такъв гняв, та чак ме разяжда. Мразя те и мразя себе си.

— Ние не сме виновни за това, което се случи.

— Знам. Но ми писна да слушам, че не може да се направи нищо. Бих искала да открия кой е виновен и да му стоваря един в мутрата, и не преставам да мисля, че ако тя не беше изчезнала, ако не те бе изоставила като някой глупак без никакво известие…

— Корин няма нищо общо.

Патси се наведе да вземе чантата си, ругаейки огромния си корем. И килограмите, които бе натрупала и които се опасяваше, че никога няма да свали.

— Как се чувства?

— Кой?

— Твоето бебе.

— О! Много е добре, ако съдя по ритниците и юмруците. Ако е момче, кълна ти се, че ще разбере коя съм, а ако е момиче…

Тя млъкна изведнъж.

— Да, ако е момиче? — подкани я Кайл.

— Ще има характера на майка си.

Той се усмихна и Патси го замери с възглавница, добавяйки, че ще дойде вдругиден. Приближи се да го целуне.

— Джет спомена, че ще намине, и Стив…

— Няма да ги изгоня — прекъсна я Кайл.