Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (32)

9.

Кайл беше спрял на трийсет-четирийсет метра от къщата. На партера лампите бяха запалени, както и на горния етаж. Нито един писък не разкъса тишината.

Гледаше втренчено къщата, без да съзнава какво очаква. Объркани и тревожни мисли се щураха в главата му. Баща му — Мерзавеца, майка му, неговата музика, Джейн, неговият неудържим възход към успеха с групата. Патси. Вплитане едно с друго. Връзката, която изтъкават събитията и която става живота на един човек. Помисли си, че днес пътните знаци по неговия маршрут бяха погрешно сложени без никаква логика. Ума ли си загуби? Отдалечаваше ли се от своите мечти или се приближаваше? Какви бяха неговите истински амбиции?

На последния въпрос знаеше как да отговори. Рокгрупата му беше резултатът на неговите очаквания. Цялата земя беше сцена за тяхната музика. От Сингапур до Ню Йорк със спирки в Париж, Токио, Брюксел и Москва, той бе достигнал и отдавна надминал първите си надежди. Знаеше, че са имали нечуван късмет да се срещнат и да повярват в себе си. Да, Кайл беше убеден в съществуването на Късмета. Необходимо е да се отбележи, че вярваше с такава страст в него, че ако му изневереше, щеше да направи погрешна стъпка. Все пак напоследък се случваше да си каже, че този луд късмет няма да трае вечно. Струваше му се несправедливо. Понякога дори… неприлично.

„Доказателството е Малкълм“ — чу се да казва на глас. Тогава ненадейно страхът, вината и ужасът от онова, което се бе случило, ужасът от онова, което можеше да се случи, го заляха като водопад. Помисли си, че се размина на косъм детето да се блъсне в колата с всичка сила. Не си представяше, че Късметът е очертал траекторията на топката, заради която Малкълм се отскубна от ръката на майка си, и промърмори: „живот…“.

Вратата на гаража се отвори и той се върна в настоящето. Сви се инстинктивно на мястото си. Джак Браниган изнасяше боклука. Приличаше на всеки баща на заможно семейство. Защото за да кара такава кола и да живее в къща като от лъскавите страници на списание, би трябвало да печели прилично.

Съсед, който разхождаше кучето си, се спря до него. Двамата мъже се здрависаха и си поприказваха. Явно Джак обясняваше как някакъв тъпак е блъснал детето му. Жестовете му бяха изразителни. Съседът го потупа приятелски по рамото и сигурно му каза да поздрави прекрасното дете Малкълм от негово име, преди да влезе в идиличната си къща. Браниган се върна по пътеката с ръце в джобовете. В целия квартал никой не се съмняваше, че той е обикновен човек, дори симпатичен. Спря се под верандата и почака минута. „Какво гледа този идиот? — паникьоса се Кайл, като се помоли Джак да не съзерцава звездите. Нямаше да му хареса, ако Джак мислеше за звездите. Нима имаше макар и бледа представа от поезия в тъпоумната си глава на бизнесмен, който изнася със собствените си ръце боклука, докато аз от години не съм имал това задължение“. Но негодникът се обърна и затвори вратата.

След това лампите една по една изгасваха и Кайл беше принуден да напусне улицата на Корин. Замисли се за нейната усмивка, за изящните й черти, за руменината на страните й и за гласа й, изненадващо спокоен. За косата й — мека и лъскава. Беше из питал желание да я докосне. Да я усети в ръцете си. О, да! С тези мисли за Кайл бе по-добре да изчезне! Да се върне да спи при Джейн. Да не се втурне в един свят, опияняващ и опасен… „Губя си ума“ — каза си. Беше време да напусне Сан Франциско и да се върне при групата си… на другия край на света. Ще се хвърли на сцената, за да се изчисти от всичко, което покваряваше живота му. Ще напише много песни. Песните винаги са били неговото спасение. Може би сега Патси ще поиска дете… Кой знае…

Кой знае защо Кайл се върна на гробището.