Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (97)

14.

— Е, как е ръката ти? — попита Кайл, затваряйки вратата след момченцето.

— Нищо ми няма. Здрав съм. Но — прибави детето тревожно — мама ми заръча да не казвам, че те познавам.

— Спомняш ли си за мен?

То кимна.

— Ами тогава ще казваме, че сме приятели, откакто си мой адютант в кухнята.

— Какво ще правя?

Кайл му предложи да подреди чашите в подносите, след това погледна момченцето право в очите.

— Нямах възможност да ти го кажа лично, Малкълм, но аз наистина съжалявам много за онова, което се случи.

Детето вдигна рамене и повтори, че е било по негова вина и сега внимава, когато пресича.

— Пирон ли ти сложиха?

— Не, нещо като винт, който после сам изчезва.

— Не е ли било необходимо да го вадят? — попита Кайл, като наля вода в кафемашината.

— Ами казаха, че не е необходимо.

— Боли ли те още?

— Не! Лекарят каза, че мога да се занимавам с всичко, с изключение на бокс. — След секунда добави: — По принцип не обичам да се бия.

От тона на Малкълм сърцето на Кайл се сви. Малкият постави последната чаша на подноса и вдигна очи към него.

— Казах на полицая, че не съм знаел за мама. Вярно е. Не знаех за това, което татко е причинявал на мама.

Мъжът коленичи.

— Ти нямаш нищо общо.

— Мама е толкова мила. Не разбирам защо я е бил.

— Трудно е да се разбере и да се обясни. Дори за нас, възрастните.

Момченцето го загледа внимателно. То приличаше на Корин. „Има нейната коса и нейните светли очи.“ Кайл си помисли, че това е хубаво.

— Мразя го.

Малкълм пъхна ръце в джобовете на джинсите си, после изрече много бързо, че не разбира защо мама е мълчала.

— Понякога е невъзможно да изразиш нещата. След това съвсем не успяваш. Тогава малко по малко губиш навика да говориш. Особено когато се страхуваш.

— А ти страхувал ли си се?

— Безброй пъти!

— Кога?

— Всеки път, когато излизам на сцената.

— Аз също, когато учителката ме кара да казвам наизуст стихотворение.

Вратата се отвори и се появиха Корин и Дейзи. Младата жена се усмихна по такъв начин, че Кайл можеше да падне, ако не се бе подпрял на рамото на Малкълм.

— Джейн ме помоли да ви помогна.

— Справихме се доста добре — отговори младият мъж, като се изправи, благодарейки на сестра си, на Дядо Коледа, на звездите и на късмета. — Но се радвам, че идваш.

Корин погледна подноса и установи, че са забравили лъжичките. Даде захарницата на Дейзи и млякото на Малкълм. Помоли ги да нагледат Криста, която спеше в количката си до нейния стол. Децата излязоха. Вратата се затвори, Кайл и Корин се озоваха лице срещу лице.

— Весела Коледа — пожела й той.

— Весела Коледа.