Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (140)

22.

Лечението започна един вторник и Кайл не го понесе леко. Трябваше да се променят дозите, да го хранят интравенозно, защото повръщаше всичко, което поглъщаше. Понесе всички видове инжекции, от които изпадна в нещо като коматозно състояние. След няколко дни нямаше вече сили да стане, за да види колко са се раззеленили дърветата. Въпреки това беше в ясно съзнание.

Кайл нямаше как да забрави, че е изминала една година и вече три месеца, откакто блъсна Малкълм и Корин се смъкна на колене до него. Виждаше отново полюшването на косите й. И всичко останало… Розовия цвят на страните й, същият като този на стените в стаята, където държа Дейзи в прегръдките си. Но в клиниката, където се лекуваше в пълна тайна, стените не бяха нито розови, нито сини. Тя беше специализирана в съвсем друга област на медицината и имаше предимството да се намира в Сан Франциско. Той имаше нужда от Джейн, Патси и всички останали. Те се сменяха до смъртния му одър. Твърдяха, че Сан Франциско е най-красивият град на света.

— Как да не се чудиш! — каза Джет.

— Какви ги приказваш! — прибави Стив.

Нито един от неговите посетители не спомена през какви затруднения са минали, за да го предпазят от любопитните.

Приятелите му говореха за бъдещите им проекти. Кайл ги слушаше. Правеше се, че им вярва. В редки случаи им вярваше, когато бяха особено убедителни. Дори една много ранна сутрин се „видя“ бегло в студиото в Лондон със своята китара в ръка. Чу се как пее.

Но днес, в леглото си, Кайл трябваше да се концентрира, за да чуе гласа на Корин и да усети отново вкуса на домат върху нейните устни. „Ами ако няма нищо по-хубаво?“