Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (85)

2.

Преди дори да спусне крака на земята тази сутрин, Корин усети странно чувство. Някаква смътна идея я споходи като ледено дихание. Може би интуиция, на която тя реши веднага да не обръща внимание. Защото човек трябва да има достатъчно доверие в себе си, за да се вслуша в своята интуиция. Впрочем Корин дори не си бе представяла, че има такава способност.

Сутринта беше като всички други сутрини и глупавата интуиция повече не обезпокои младата жена. Домакинските задължения следваха едно след друго в обичайната закономерност и Корин повече не се сети за нея. Беше последният учебен ден на Малкълм преди коледната ваканция. Дейзи прекара деня в яслата. Младата жена остави вестника съвсем небрежно на масичката в хола. Джак можеше да провери сам, че нямаше материал от Тими. Освен това от известно време Корин не беше чела нищо, подписано от брат й. „Дано да не е заминал за Афганистан…“ — мислеше си тя. Възнамеряваше да „поиска разрешение“, за да се обади. Дали пък не би могла да позвъни днес от кабинката? Или утре… или на Коледа?

Подреди чиниите и чашите от закуска, след това започна да сгъва прането, за което, помисли си тя, не й е необходимо позволението на Джак. От известно време след тайното отиване до телефонната кабина, за да набере специалния номер, й хрумваха идеи като тази. Още правеше списъци, но точни списъци на всичко онова, което нямаше право да прави, като младите жени, които срещаше пред училището.

В този момент, нагъвайки бельото, мислеше за дрехите, които трябваше да разпредели. Отнесе първата купчинка в стаята на Малкълм. Подреди я и си каза, че той има нужда от нов панталон. Синът й бе пораснал толкова много за няколко месеца.

След това отнесе втората в стаята на Дейзи и най-накрая отвори вратата на Криста, колкото е възможно по-тихо. Малката спеше като ангел с вдигнати ръчички. Остави бельото в първото чекмедже, чорапките във второто и хвана дръжката на третото, за да подреди пижамите… но тя остана в ръката й. Невъзможно бе да издърпа чекмеджето. Обзе я паника. В никакъв случай не можеше да помоли Джак да го поправи. Ако изсипеше съдържанието, щеше да попадне на книгата на Мери и на статията на Тими. Ще види само снимката на Кайл. „Господи!“ — каза си тя и се спусна към гаража, за да вземе отвертка. Не я откри на работната маса. Нямаше я никъде. Не я намери и във втората кола. Беше в градината, където нейният съпруг преди два дни поправя люлката. Корин я взе и се запъти към къщата с най-голяма скорост, отвори вратата на хола и се озова лице в лице с Джак. Той държеше букет рози, а тя — отвертката.

— О! Ти майсториш ли?

— Искам само да затегна нещо.

— Готово. След като съм тук, аз ще свърша тази работа. Къде е това нещо, което трябва да се затегне?

Корин се поколеба половин секунда. Но се оказа в повече. Изведнъж гласът му стана рязък и груб:

— Къде е?

Младата жена не помръдваше и Джак забеляза какво държи в другата си ръка. Позна дръжката от чекмеджето на скрина. Качи се на етажа. Не съблече палтото си и не свали ръкавиците си. Ако Криста не спеше в креватчето си, Корин щеше да избяга на секундата. Щеше да грабне ключовете, които Джак оставяше в антрето, да прекоси прага към свободата, да седне зад волана на красивия ягуар и да отпраши към училището, после към яслата. Щеше да бъде свободна.

Но нейното бебе спеше там горе, затова Корин се заизкачва по стълбището. Като стигна в стаята, Джак беше коленичил и завинтваше дръжката на чекмеджето. Не погледна нито веднъж жена си и го издърпа. Изхвърли една по една всички дрехи, които бяха подредени вътре. Тя чакаше до вратата. Помисли си напразно за револвера в кобур под сакото му. Как да го вземе? И какво ще направи все пак?

Джак вдигна поглед. Тя стоеше като ударена от гръм. Когато очите му ставаха такива, младата жена влизаше в един друг свят. Стените се срутваха върху нея и тя очакваше само ръцете, които я поваляха. Загледа спящата Криста…

— Виж ти, виж ти, виж ти — размаха Джак книгата и статията на Тими. — Ето какво обича да крие в стаята на невинната си дъщеря моята мила, сладка женичка.

Той се изправи. Не беше на повече от няколко сантиметра от нея. Не се развика. И какво от това?

— Къде намери тази книга?

— В Лондон. Запознах се с една жена в един парк и тя ми я даде…

Юмрукът му попадна право в корема й и тя се смъкна на колене.

— И си мислиш, че ще ме заблудиш ли? Криеш статия за онзи мръсник и изпокъсана книга, която ти били дали в Лондон, а аз знам, че той беше именно в Лондон. Очаквам обяснение, любов моя.

Корин се задъхваше, забола поглед в обувките на Джак. Бяха безупречно лъснати. Връзките трябваше да бъдат еднакви до милиметър. Рано или късно една от обувките щеше да се забие в някоя част на тялото й. Тогава „странното чувство“ от тази сутрин я споходи отново. Беше основателно. И както всеки път не можа да го определи, докато не стана прекалено късно, за да избегне най-лошото. Ако само Корин беше по-внимателна и по-уверена тази сутрин…

Но Джак я хвана за косата и я изправи. Сви ръката си и тя си помисли само: „Това е за днес. Днес е последният ден.“

Тогава вдигна глава и погледна съпруга си право в очите.

— Книгата беше на Мери Туинсън, с която се запознах в Лондон в един парк, а статията е от Тими.

— За какво е писал?

— За Кайл Маклоугън и неговата група.

— Прочети я! — заповяда той.

Ръката му се стовари върху лицето й и той повтори студено:

— Прочети я.

„Това е за днес.“ Корин започна послушно да чете, а той закрачи из стаята. Да го помоли да престане, беше напразно. Джак нямаше да се промени. Такъв човек беше — непостоянен и жесток. Знаеше, че онова, което й причинява, не може да се извини. Беше необяснимо, непростимо и тя никога не бе имала достатъчно кураж или случай да му се изплъзне. Четеше и контролираше дъха си и гласа си. И когато Джак застана до нея, неочаквано се извърна и стисна за шията своята съпруга. За пръв път.

— Защо ги криеш?

— Боли ме, Джак.

— Защо ги криеш?

— Защото ми пречиш да живея — отвърна тя, гледайки го право в очите.

Ударите, които последваха, бяха толкова силни, че Корин не можеше да се бори. Падна, засипвана от юмруци и ритници, и се сгърчи на земята. Като животно. Десният й клепач така подпухна, че не можеше да го вдигне. Кръв капеше по розовия мокет. Но Джак продължаваше да я дърпа за косата, за да я блъсне на земята на няколко метра по-далеч. Още и още, и още, и още, и още, и още, и още, и още, и още, и още, и още, и… един последен удар.

Тя не помръдваше на пода до креватчето. Забеляза Криста между пречките. Малката плачеше. Дъщеря й плачеше, но нейните писъци не стигаха до него. Това е за днес. Джак коленичи, надвеси се над нея и я стисна за гърлото само с грамадната си ръка, докато с другата разкопча панталона си.

— Ти не си нищо повече от една подла лъжкиня и мръсница — мърмореше, смазвайки тялото й. — Винаги съм го знаел. Винаги съм знаел, че криеш от мен разни неща. Както знам и че не беше излязла да търсиш залъгалката на Криста, защото беше забравила да махнеш русите косми от моята шапка. Този път е свършено, Корин.

Задушаваше се. Погледна нагоре, за да види за последен път дъщеря си. Но видя само червеното копче на стария магнетофон, който децата намериха в бараката между инструментите. Тази сутрин Дейзи си игра с апарата. Записа се, докато пееше, и накара Криста да слуша какво се бе получило. Двете се смяха. О! Те се смяха…