Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (9)

9.

Точно четири месеца след първата си визита Джак пристигна в уречения час пред дома на семейство Бентън с нов ягуар, още по-огненочервен. Кларк се помоли дано Робърт Бауи да се озори, докато всички мъжки чеда, в това число и престарялото куче Боб (кръстено така по съседски съображения), търсеха с кого да се сбият. Бъдещият съпруг донесе бутилка прочуто вино за бащата на Корин, каквото той никога не бе виждал. Също така огромен букет рози, великолепни и благоуханни, за:

— Вас, госпожо Бентън.

— О! Никога не съм получава толкова красиви. Даже на сватбата си…

Джак се направи, че не вижда как се изчервява, и почака десертът да бъде сервиран, за да извади кутийката за бижута от джоба си. Отпусна се на коляно и момчетата се разкикотиха.

— Какви магарета сте, деца! — ахна майката засрамена. — Джак ще си помисли, че не съм ви възпитала добре.

Но принцът остана на колене и изрече своето обяснение в любов…

— Корин, от първия миг, в който те видях, пожелах да бъдеш моя жена. Днес ти предлагам и се моля да приемеш.

Отвори тъмносинята кутийка. Момичето погледна плахо диаманта.

— О! Той е… великолепен.

Майката се наведе да се полюбува на бижуто.

— Даже баща ви, макар че беше много влюбен, не се държа толкова… романтично!

Всички изръкопляскаха. Корин се почувства като във вълшебна приказка. Страховете й бяха забравени. Всъщност имало ли ги е някога? Подаде ръката си. Така изящна. Толкова крехка… Джак постави невероятния диамант на безименния й пръст и изрече прочувствено:

— Корин, ще станеш ли моя жена?

— Да — прошепна тя за голямо облекчение на баща си, който от месеци не я бе изпускал от очи.

Кларк си каза, че най-после е спокоен. Неговата единствена и много красива дъщеря ще се омъжи най-почтено. „Най-почтено! Господи, благодаря Ти.“ — помисли си.

Корин съзерцаваше своето искрящо бижу на неоновата светлина в кухнята, чувстваше се наистина щастлива и не видя паячето, което висеше над главата й. Насекомото, в стремежа си да се полюбува на нещото, произведе забързано няколко сантиметра нишка в повече. Само заради удоволствието от блясъка на камъка. Диамантът беше… диамант. Носеше властта на диамант. „Имах право — помисли си годеницата. — Вълшебните приказки съществуват. Вече не съм на първия ред, а на сцената. Най-после живея…“

— Луд е по теб — подхвърли госпожа Бентън, влизайки в кухнята. — Пръстенът е нов. Не е от майка му! Имаш нечуван късмет, детето ми! Не-чу-ван!

— А ти обичаш ли го? — попита Тими, като се наведе.

Майка му го перна по страната. Паячето се изкачи бързо-бързо към тавана, за да се скрие в своето убежище.

— Какво толкова казах? — отвърна Тими, избягвайки ловко наказанието — и по навик — един втори шамар.

— Естествено, че го обича! Джак е такъв късмет! Не-чу-ван късмет!

Корин си представи как майка й благодари на светията на нечувания късмет и как през следващите дни отива гордо да прибира пощата си. Госпожа Бентън правеше всичко по силите си да срещне старата Бауи и да удостовери, че и те, семейството несретници в края на улицата, ще дадат единствената си дъщеря на мъж от друго тесто. Корин излизаше от скромната си среда и повличаше своите родители към възхода си. За всичко това двете жени Бентън имаха ясно съзнание.

Как да откаже човек голям, общ подарък за Коледа? Когато е може би първият…

Но щеше ли да стигне един подарък, за да повярва в Дядо Коледа?