Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (130)

12.

Кайл отлетя сам за Южна Африка в същия ден, когато Корин и децата й отлетяха от Лас Вегас. Той си мислеше, че три дни в непозната обстановка ще повдигнат духа му. Може би ще го вдъхновят. Младата разведена жена се молеше това, което предприема, да мине гладко. Като застана на гишето за регистрация на пътниците тази сутрин, очакваше някой полицай да я задържи, преди да се качат на борда. Но се натъкна само на лошото настроение на стюардесата, която беше забравила да закопчае копче на ризата си. Без никакъв проблем и четиримата се настаниха в самолета и младата жена с тревожно нетърпение си мислеше кога ще кацнат в Ню Йорк.

Кайл кацна в Йоханесбург, когато самолетът на Корин докосна пистата на „Ла Гуардия“. Беше необичайно топло и влажно за месец април и в двата града и температурата беше почти една и съща. Кайл беше посрещнат от стюардеса, която го съпроводи любезно до следващия му полет, докато Корин се поуспокои, като видя, че никой не се интересува от тях. Прибра саковете, количката на Криста и четиримата се отправиха към информационното бюро. Служителката й даде листовка с хотелите около летището и я изгледа недоверчиво, когато Корин попита къде има обикновена телефонна кабина. Тя посочи с показалец.

— Не развалям едри банкноти — побърза да я предупреди.

— Благодаря. Аз имам — отговори Корин, спъвайки се в ремъка на сака, който бе успяла да натъпче под количката.

„Твърде много багаж“ — помисли си тя, докато преглеждаше списъка с хотели. Набра първия номер на хотел с емблема, наподобяваща баобаб. Защо? Ще разберем… Служителката я информира, че на всеки половин час има микробус със същата емблема, който ще ги докара до хотела.

Кайл прекоси летището с джип, който навярно е бил в защитен цвят в предишен живот. Спирачките изскърцаха оглушително, автомобилът спря пред миниатюрен самолет и пилотът го покани да се качи. Съобщи му, че екскурзоводът току-що е предупредил, че ще закъснее малко. Музикантът извади своя телефон и установи с изненада, че има по-широк обхват, отколкото в центъра на Лондон. Набра номера на Джейн.

— Прочетох статията. Многото статии… Ще поздравиш ли Патси от мое име?

— Нямам какво да кажа.

— Сигурен ли си? Можеше да ми се обадиш например…

— Имаш ли новини от Корин?

— Не.

— Ами Дан? Разбрал ли е нещо?

— Не още! Реалният живот няма нищо общо с Холивуд! Нещата се протакат, когато… Повечето хора не вършат и половината от работата си, а другите нямат време да свършат своята! И едно последно уточнение: колегите на Дан не са Брус, Арнолд или Силвестър.

Тонът, с който Джейн искаше да го успокои, не направи впечатление на брат й.

— Просто искам да знам къде е и добре ли е.

— Тя е силна, Кайл, по-силна, отколкото предполагаш.

— Никога няма да я намеря — промърмори той.

— Ти улесни нейното изчезване, Кайл.

— Искам…

— Няма ли да е по-добре да я забравиш — подхвърли Джейн.

Ако пилотът не беше на две метра от него, Кайл щеше да се ядоса. Може би щеше да се разкрещи като на сцената. Но се сдържа.

— Не те чувам.

— Кайл, виж…

Той затвори телефона и повтори на себе си:

— Няма да я намеря никога.

— Казахте ли нещо, господине? — попита дребният черен, плешив човечец с мустаци, който се качи на борда.

— Не. Не.

— Поне посрещнаха ли ви добре в Африка, господин Маклоугън?

Той кимна и дребният човек седна до него.

— Много съм щастлив, че съм в Африка.

— Обещавам ви го. Ще се влюбите в онова, което ще ви покажа.

— Вярвам ви, господин…

— … Кавендиш. За приятелите Еме. Майка ми е канадка. Оттам идва „Еме“…

Стисна ръката на младия мъж преднамерено силно и го погледна внимателно право в очите. Кайл потръпна. Нима неговият екскурзовод можеше или знаеше да чете мислите му.

— За приятелите Кайл — прибави той, като си помисли, че един екскурзовод никога не е излишен.

Пилотът съобщи, че има разрешение да излети. Перките се завъртяха леко като във филм от петдесетте. Самолетът се закашля, изпръхтя, най-накрая потегли по неравната писта, вдигайки червен прахоляк. Кайл се зачуди дали все пак ще излетят, когато изведнъж опряха във върховете на дърветата с оглушителен шум. Той забеляза първите жирафи. Малките бягаха гъвкаво, възрастните късаха лисата.

— Дърветата, от които пасат тези майки, са акации.

— Къде са мъжките?

— Мъжкият се преструва, че е на работа, но вероятно е с някоя от любовниците си.

— И той ли?

— Но е нежен и гальовен любовник.

Кайл се усмихна.

— Ето там! Вижте!

Стадо антилопи изникна от същия храсталак с невероятни подскоци.

— Не предполагах, че всички тези животни са толкова близо до летището! — извика Кайл.

— О! Пресичат там даже и пистите. Понякога си мисля, че някоя от тях ще се шмугне в един самолет, ще се настани и ще поиска кока-кола лайт!

Кайл се усмихна пак, но не можеше да откъсне очи от пейзажа. Цветовете и светлината бяха много по-наситени, отколкото другаде. Много по-контрастни. След около пет минути Еме посочи надясно. Два лъва спяха изтегнати в една сянка, която сякаш бе взела тяхната форма. Кайл направи толкова снимки, колкото можа, и се наведе да се любува на дърветата.

— Това са баобаби, нали?

— Да. Много, много стари баобаби — отговори Еме. — Говори се, че са на повече от две хиляди години. Някои са спасили хора с плодовете си, други са спасили живота на онези, които са потърсили убежище при тях, а някои ще оцелеят от замърсяването, което ние причиняваме.

— Четох някъде, че баобабите имат способности да се обновяват.

— Вярно е — потвърди Еме. — Тези дървета имат хиляда свойства. Но ако питате мен, най-главното е просто да бъдат величествени.

Пейзажът обсеби музиканта. Помисли си, че да се правят снимки от високо в този момент изглежда особено. След дълги минути Еме го погледна и каза:

— Много сте мълчалив…

— Покорен съм.

— Много добре. Повечето хора говорят много.

— Кои говорят най-много?

— Италианците. След това африканците, които познават добре страната си. С масовия туризъм моята клиентела еволюира. За няколко десетки години преминах от авантюристи към обучение на авантюристи, след това към зрители на телевизия. Те не виждат Африка, освен когато разлистват някой каталог за пътешествия.

— Надявам се, че няма да ме сложите в лошата категория.

Екскурзоводът се обърна към него и потвърди:

— Не. Вие сте човек, който обича дърветата. Видях го.

Той продължи да се взира в музиканта със същото любопитство, както преди да излетят.

— Много хора гледат, без да виждат. Разбирате ли?

— Струва ми се — да.

— У нас се казва: „Човек, който обича дърветата, е човек.“