Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (55)

32.

Корин забрави баретата си на масата в стаята, от която току-що бе излязла. Щом си даде сметка, остави Джак пред асансьора и тръгна по лабиринта от коридори. Джак извика, тя отговори, че се връща веднага. Мина пред пункта на медицинските сестри. Повикаха я:

— Госпожо Браниган?

— Да — обърна се Корин.

— Обърках се, мислех, че сте си отишли вече.

— О! Забравих нещо в моята стая.

— Ако знаех, че ще се върнете, щях да кажа на господина, на вашия приятел — уточни тя, — да почака.

— Моят приятел ли? — изненада се младата жена.

Нито един приятел или приятелка й телефонираха. Дори родителите й чакаха тя да се обади.

— Приятелят ви в Осака.

— О! — изчерви се Корин. — Благодаря.

Сестрата вдигна вежди.

— Интересуваше се дали сте родили и аз казах, че…

— О! Няма нищо — успокои я Корин и тръгна, колкото можеше по-бързо към стаята, в която лежа. Умът й работеше твърде трескаво, за да укроти сърцето си. „Моят приятел в Осака…“ Благодари на светията на забравянето, че е сътворил чудо, за да забрави баретата си в стаята, и най-вече че остави Джак с куфара, с Дейзи и с Криста на ръце. Отвори вратата и без колебание се насочи към масичката до леглото. Баретата й лежеше върху списанията, които бе скрила в най-долното чекмедже. Взе най-горното и го отвори на страница трийсет и втора. Снимката не беше много ясна, но Корин смяташе, че е съвършена. Беше останала очарована, когато библиотекарката на болницата избра именно това списание измежду всичките.

Преди два дни възрастната жена бе влязла в тази стая с количка, натоварена с най-разнообразни списания.

— Искате ли нещо по-специално, госпожо Браниган? Книга или списания?

— О! По-скоро списания. Няма да имам време да прочета цяла книга…

— Мода? Обзавеждане? Психология? Деца? Кръстословици? Кухня или езда? Какво ви се чете днес? Мога да ви оставя три.

— Първите, които ви попаднат под ръка.

Корин обръщаше страниците и прочиташе всяка една статия, позабавлява се с модата и се запита на какво прилича със своите тоалети, колкото странни, толкова и елегантни. След това стигна до готварски рецепти — „Милост, никакви рецепти…“ — и тогава попадна на една снимка. Ръцете й овлажняха. Ето как работеше Кайл. Снимката показваше групата му на сцената. Виждаше се тълпата и хиляди вдигнати ръце. Разкриваше се страстта и енергията на концерта.

Прочете материала за групата. Научи кога и как се е сформирала. Кога са постигнали успехи. Видя няколко снимки, документиращи тяхното издигане. След това прочете, че Кайл и Патси са „заедно“ от четири години. Според нея Патси беше великолепна. Много по-хубава, отколкото на обложката на диска, който слуша в библиотеката. Излъчваше свобода и се улови, че изпитва завист към червенокосото момиче.

Тя впрочем завиждаше на всички, които умееха да се налагат. Питаше се откъде намираха смелост, която на нея й липсваше, да се съпротивляват. Да, Корин изпита завист към Патси по тази причина. Заради тази и още заради куп други причини… По дяволите.

Беше оставила списанието при другите в най-долното чекмедже на шкафчето до леглото, притиснато зад люлката на Криста. Не отвори повече списанията, докато беше в болницата, но и не ги върна на библиотекарката. Много ясно съзнаваше, че това е малък акт на съпротива — на свобода? — което беше по-лесно, отколкото да крие онова, което звучеше у нея. Доброто като злото. Музиката като виковете. Ако Кайл имаше късмет със своя талант, светата природа бе надарила Корин с превъзходна памет… „Това е моят истински подарък от живота — мислеше си тайничко тя. — Какъв подарък само! Да не забравям нищо.“ Отказваше да вижда красотата си, защото смяташе, че тя е виновна за съдбата й. Вярваше, че ако не беше толкова хубава, баща й нямаше да я омъжи толкова малка за Джак… Нещата щяха да бъдат различни. Щеше да си има някое мило гадже, с което щеше да живее в Биргинтън. След няколко години щяха да си имат дете. После може би и второ. Щеше да продължи да работи в ресторанта на Теди. Да се смее на шегите на готвачите и да организира купони за приятелите си. Да, щеше да има приятели, с които да изпива по биричка и да се смеят на разни глупости. Щеше да ходи на концерти… Нямаше да срещне Кайл.

Корин погледна през прозореца. „Какъв живот — помисли си тя, без да знае своя ли има предвид, или този на музиканта. — Какво е времето в Осака?“ В Сан Франциско вятърът шибаше дърветата. Прибра бързо косата си в нещо като кок и хвърли последен поглед на снимката. Усмихна се, като препрочете обяснителния надпис: „Грандиозен концерт на група «Р…» в Сингапур“. Щяха да завършат своето азиатско турне в Осака. Значи бяха пристигнали. Колко е часът в Осака?

Не се запита защо Кайл се е обаждал. Имаше значение, само че се е обаждал, дори ако искаше от все сърце този човек да излезе от живота й. Той се беше обадил. Той я беше поканил да обядва с него. Не беше ли той единственият й приятел?