Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (88)

5.

— Ризата ви се измокри — каза тя най-накрая.

— За какво са ризите, ако не за да попиват сълзите на момичетата?

Знаеше защо той се държи престорено непринудено. Това дълбоко я трогна. За Кайл тя беше лъчезарна. Умиротворена. Безумно красива.

Вратата на коридора се отвори с шум, напомнящ, че сегашният миг е реалността, в която трябва да се живее. Появи се Джейн. Тя се спря и осъзна, че появяването й е като косъм в супата.

— Кайл, като си готов… Искам да кажа, че те чакаме. Обещах… — притесни се тя.

— Идваме.

Джейн изчезна така бързо, както беше влязла, и Корин си помисли за думите, които той произнесе току-що. „Идваме“, а не „Идвам“. Той я погледна въпросително. Тя направи знак, че е готова.

Без да промълвят и дума, без всякакво неудобство, без да прекъсват повече своята близост, тръгнаха по коридора с ясното съзнание за силата на мига, който споделиха преди малко. Щастливи. Развълнувани. Трогнати и смаяни, че са тук заедно.

Преди да влязат в залата, музикантът каза, че ще се върне при нея, след като свири. Тя се усмихна, но не го проследи с поглед, докато минаваше между столовете. Посрещнаха го с викове. Той беше рокзвезда… От кръв и плът! Който тази вечер на по-малко от пет метра от първия ред ще се преобрази в подарък.

Всички столове бяха заети. На Корин й се наложи да седне на една от масите, избутани до стената в дъното на салона. Той зае мястото си и сцената се освети. „Сцената е неговият живот“ — помисли си тя. Това беше колкото очевидно, толкова и естествено. Седна на пианото и намести табуретката. Защото нали местата на нещата трябва винаги да бъдат определени? Неволно движение, и ето че една нота е изпусната. Твърде силно напрежение, изпусната дума и чувството отлита… Изплъзва се и изчезва. Изяществото умира и баналността заема мястото на изключителното. Вълшебството. Сила, която обхваща една мелодия като великолепно акцентирано изречение. Живо. Понякога е достатъчна една запетайка, едно придихание, един полутон, един изразителен такт, едно многоточие, за да се докосне прекрасното. Както в реалността почти нищо не е необходимо, за да се промени всичко.

Обаче… и една ръка, която наранява, е достатъчна да унищожи цялото вълшебство.

Кайл взе един-два акорда. Те подсказаха, че е готов. Пръстите му се плъзнаха по клавишите, като че ли бяха част от него, и той запя коледни песни.

— Дядо Коледа ги очаква — намигна той на децата. — Пък и като си мислим повече за него…

Музиката заля салона и обгърна всички. Корин забрави себе си и като всички в залата у нея не остана място за друго, освен за музиката. Мъж или жена, чувстваха музиката по свой начин, преживяваха посвоему, което я правеше единствена за всеки човек и същевременно умножена многократно. Корин беше сигурна, че всички се питат Кайл съзнава ли своите дарби. Да свири и да пее толкова прекрасно и също така емоционално достоверно е просто… вълшебство. Каква друга дума може да се употреби? Да, Кайл сигурно беше донякъде и вълшебник. Впрочем не разбра ли именно той какво става с нея? Такива хора трябваше да владеят и малко вълшебство, за да възприемат онова, чието съществуване никой никога не е подозирал.

След това стана от пианото и с усмивка каза, че е време да грабне китарата. Засвири и запя отново. Самият той бе музиката. Беше в друга вселена. „О! Бих искала да отида там, където отива той…“ — помисли си тя.

Два или три пъти, всъщност много повече, Корин усети, че Кайл я гледа. Нея. Нея ли? „Мен ли?“ — учуди се тя. След няколко минути ще бъде Коледа, нали? И неизбежно си спомни за своите деца… За съдебния процес. За следващия ужасяващ сблъсък. За развода, който ще я потопи в друг свят. Нейния. Корин изплува на повърхността като от дълбоки води едва когато жените на първия ред помолиха за песен по желание. Той отговори, че не може да я изпълни сам. Без другите музиканти от групата. Някой друг попита дали с Патси все още възнамеряват да се оженят. Той се усмихна и каза, че турнето им е било много емоционално.

— Имаш право — подхвърли жена от публиката. — Женитбата изисква дълго обмисляне! Не е ли вярно, момичета?

Заваляха и други въпроси, съвсем лични, и Корин се притесни повече от него. Смъкна се от масата и изчезна в стаята си.

„Това бе краят на моя концерт.“