Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Плажът (97)

95.

Фоайето на хотела се къпеше в светлина. Не съм сред запалените почитатели на телевизионния канал „Красиви къщи“, но все пак разбирах от лукс и комфорт. А Аманда, която пристъпваше в приповдигнато настроение до мен, се прехласваше по архитектурните детайли. Изтъкна, че тук преобладавал средиземноморският стил — достатъчно било да се хвърли поглед върху арките и гредите под таваните, към закръглените форми на диваните и цепениците, пламтящи в облицованото с керамични плочки огнище. Както и към безкрайния ревящ океан под хотела.

После Манди ме предупреди, и то с напълно сериозен вид:

— Ако споменеш как-му-беше-името дори само веднъж, всички сметки ще минат по твоята кредитна карта, а не по моята. Разбрахме ли се?

— Дадено — кимнах аз и я прегърнах.

В нашата стая също имаше камина и когато Манди започна да мята дрехите си върху стола, аз си представих как през остатъка от следобеда няма да мръднем от леглото с кралски размери.

Тя го прочете в очите ми, засмя се и рече:

— О, разбирам. Но ще се наложи да почакаш, става ли? Защото имам друга идея.

Идеите на Манди все повече ми харесваха. Тя си облече бикините с леопардов десен, аз нахлузих моите шорти и отидохме при басейна в средата на главната градина. Последвах Манди, потопих се след нея и — няма да повярвате — чух някаква музика да свири под водата.

Върнахме се в стаята си. Развързах горнището на Манди, смъкнах долнището, тя се метна на гърдите ми и обви крака около мен. Отнесох я така до душа и не след дълго двамата се претърколихме върху леглото, чиято пухена мекота превръщаше любенето в разтърсващо сърцето преживяване.

После се унесохме в приятна дрямка. Манди заспа още докато лежеше на гърдите ми, присвила колене край мен. За пръв път от седмици насам спах дълбоко, без да се стряскам и будя от някакъв кървав кошмар.

Щом се стъмни, Манди облече къса черна рокля и вдигна косата си нагоре така, че ми заприлича на Одри Хепбърн. Слязохме по витата стълба до Бела Виста, където ни предложиха маса край огнището. Подът беше мраморен, стените с махагонова ламперия, надолу се разкриваше гледка за един милион долара, а остъкленият таван над главите ни позволяваше да се любуваме на кобалтовосиния залез.

Хвърлих поглед върху менюто, но веднага щом пристигна келнерът, го отместих. Манди поръча и за двама ни.

Отново се усмихнах. Аманда Диас очевидно знаеше как да направи прекрасен един ден и да го изпълни със спомени, които щяха да ни сгряват до преклонна възраст.

Започнахме нашата петзвездна вечеря с гигантски миди соте, последвани от превъзходен костур, запечен с мед, подправки и гарниран с гъби и грах. После келнерът ни донесе менюто с десертите и бутилка изстудено шампанско.

Обърнах бутилката, за да мога да прочета етикета й: Дом Периньон.

— Ти ли го поръча, Манди? Та то струва към триста долара!

— Не е от мен. Това шампанско дължим на някого друг.

Протегнах ръка към картичката, която келнерът бе донесъл върху малък сребърен поднос. Прочетох: „Шампанското е от мен. Добро е. С най-добри пожелания, А. Б.“.

Анри Беноа.

Страх пропълзя по гръбнака ми. Откъде този ненормалник знаеше къде се намираме, когато допреди малко дори самият аз нямах представа къде отиваме?

Скочих и изритах стола си настрани. Обърнах се рязко, завъртях се на триста и шестдесет градуса, после в обратната посока, за да съм съвсем сигурен. Огледах всяко лице в залата: стареца със следите от супа по мустаците, плешивия турист с вилицата, надвесена над чинията му, младоженците край входа на залата, както и всеки един от келнерите.

Къде беше той? Къде?

Застанах така, че да закривам Манди с тялото си. Усетих как един безумен вик се изтръгна от гърлото ми:

— Анри, копеле проклето! Покажи се!