Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Плажът (70)

68.

Изправих се на крака, добрах се, олюлявайки се, до спалнята, като се удрях в стените, и отворих чекмеджето на нощното шкафче. Сърцето ми блъскаше лудо в гърдите, докато пръстите ми обвиха дръжката на пистолета. Пъхнах „Беретата“ в колана на панталона и се запътих към телефона.

Манди отговори на третото позвъняване.

— Не отваряй вратата на никого — изрекох задъхано, целият плувнал в пот. Наистина ли се случваше всичко това? Наистина ли Анри бе заплашил да убие мен и Манди, ако не напиша книгата му?

— Бен?

— Не отваряй вратата нито на съседа, нито на техника от кабелната, нито на когото и да е. Манди? Не отваряй дори да са от полицията.

— Бен, плашиш ме до смърт! Сериозно, скъпи. Какво става?

— Ще ти кажа, когато се видим. Сега тръгвам.

Върнах се в дневната, напъхах в джоба всичко, което бе оставил Анри, и тръгнах към вратата. Все още виждах лицето и чувах заплахата му.

Ще се наложи да приведа в действие клаузата за елиминиране… Така не само ще се самоубиеш, но и ще убиеш Аманда. Разбираш ли?

Мисля, че разбирах.

Трейшън стрийт вече бе тъмна, но оживена от свирещи клаксони и туристи, които пазаруваха или се бяха спрели да послушат уличния музикант.

Качих се в старото си БМВ и подкарах към Десета магистрала, изпълнен с безумен страх за Аманда. Колко дълго съм бил в безсъзнание? Къде беше Анри сега?

Той изглеждаше достатъчно представителен, за да мине за примерен гражданин, а обикновените черти на лицето му можеха да се впишат във всякаква дегизировка. Представих си го като Чарли Ролинс, видях го как с фотоапарат в ръка прави снимки на мен и Аманда.

Доколкото знаех, фотоапаратът лесно можеше да бъде прикрит пистолет.

Замислих се за хората, които бе убил на Хаваите — Ким, Роса, Джулия, приятелите ми Ливън и Барбара. Беше ги измъчвал, преди да отнеме живота им, при това толкова професионално, че не бе оставил нито една улика, за която да се уловят полицаите.

Това не беше работа на начинаещ.

Колко хора още бе убил Анри?

Десета магистрала се вля в Четвърта, а след това излязох на Мейн стрийт. Завих надясно и поех по Пико, минах покрай големия клон на ъгъла на Мейн и Роуз авеню и се озовах в съвсем различен свят — Венис Бийч, любимо място за младите и безгрижните, както и убежище за бездомните.

Изгубих още няколко минути да заобиколя Спийдуей, докато намеря място за паркиране на една пресечка от дома на Аманда, някога еднофамилна къща, а сега разделена на три апартамента.

Тръгнах пеша по улицата, докато се ослушвах за мотор на приближаваща кола или стъпки от мокасини по тротоара.

Може би в момента Анри ме наблюдаваше, маскиран като скитник, или може би беше онзи брадат тип, който паркираше колата си. Минах покрай къщата на Аманда, погледнах към третия етаж и видях, че в кухнята й свети.

Извървях още една пресечка, после се върнах. Позвъних на вратата, като тихичко си мърморех: „Моля те, Манди, моля те“, докато чух гласа й зад вратата.

— Каква е паролата?

— Сандвич със сирене. Пусни ме.