Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Плажът (17)

15.

Съпрузите Макданиълс излязоха от вратата на малкия самолет и се спуснаха по люлеещата се стълба до асфалта. След хладния въздух в самолета горещината навън бе задушаваща.

Ливън огледа вулканичния пейзаж — смайващо различен от тъмната нощ в Мичиган, където снегът се сипеше във врата му, докато прегръщаше синовете си за сбогом.

Свали сакото си и опипа вътрешния джоб, за да се увери, че билетите за връщане са там — включително и билетът, който бе купил за Ким.

Терминалът беше пълен с хора. Чакалнята и секцията за багажа бяха в едно и също помещение. Двамата с Барб показаха бордовите си карти на служителя в синя униформа, заклеха се, че не носят никакви плодове, а след това се заоглеждаха за табели, сочещи къде могат да потърсят такси.

Ливън вървеше бързо, нямаше търпение да стигнат час по-скоро в хотела и в последния момент избегна количка с багаж. Едва не се сблъска с малко момиче с руси плитки. То седеше сред струпания багаж и притискаше до гърдите си плюшена играчка. Детето изглеждаше толкова самоуверено, че напомни на Ливън за Ким. В гърдите му се надигна вълна на паника, главата му се замая, а стомахът му се сви на топка.

Мъжът продължи с усилие напред. Дали Ким не бе изчерпала запаса си от чудеса? Дали даденото й назаем време бе изтекло? Дали цялото семейство не бе допуснало огромна грешка, когато бе повярвало в думите на репортера от Чикаго, че Ким е такава късметлийка, че не може да й се случи нищо лошо и никой и нищо не може да я нарани?

Ливън отново отправи мислена молба към бог да я завари жива и здрава в хотела, да се зарадва, като види родителите си, и да ги посрещне с думите: Толкова съжалявам. Нямах намерение да ви тревожа.

Ливън прегърна през рамо Барб, двамата излязоха от терминала, но преди да стигнат до редиците с таксита, видяха някакъв мъж да се приближава към тях — шофьор, който носеше табела с имената им.

Той беше по-висок от Ливън, тъмнокос, с мустаци. Беше облечен в тъмен костюм, краката му бяха обути в каубойски ботуши, навярно от крокодилска кожа, със седемсантиметрови токове. На главата си носеше шофьорско кепе.

— Господин и госпожа Макданиълс? — попита той. — Аз съм Марко. От администрацията на хотела ме наеха да ви бъда шофьор. Имате ли талони за багажа?

— Нямаме багаж.

— Добре. Колата е отвън.