Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Плажът (24)

22.

Барбара подпря брадичка на ръката си и попита:

— Какво се е случило между теб и полицейското управление в Портланд? И моля те, не ми казвай, че го пише в биографията върху обложката на книгата ти. Написаното там е подбрано от издателите, нали?

От решителното й и настойчиво изражение разбрах, че ако не отговоря на въпросите й, тя няма причина да отговори на моите. Исках да бъда честен, защото тя имаше право да ме провери, а и аз държах семейство Макданиълс да ми вярва.

Усмихнах се на директния й стил на разпит, но нямаше нищо забавно в историята, която искаше да й разкажа. Когато мислите ми се върнаха назад във времето, спомените нахлуха — неспирни, болезнени и неприятни.

Докато все още живите образи проблясваха върху широкия екран в главата ми, аз разказах на двамата Макданиълс за фаталната автомобилна катастрофа, която се бе случила преди много години. Двамата с партньора ми Денис Карбоне бяхме наблизо и приехме обаждането.

— Когато стигнахме до мястото на произшествието, вече се смрачаваше. Валеше и наоколо бе притъмняло, но все пак имаше достатъчно светлина, за да се види, че колата бе поднесла извън шосето. Беше се блъснала в няколко дървета, прегазвайки ги като огромна двестатонна топка, след което се бе преобърнала. Обадих се по радиостанцията за помощ — продължих. — След това останах, за да разпитам свидетеля от другата кола, докато партньорът ми отиде до катастрофиралата, за да провери дали има оцелели. Свидетелят разказа как черният пикап „Тойота“ навлязъл в неговото платно, при това с висока скорост. Той се отклонил, черният пикап — също. Още не можеше да се опомни от преживения ужас. Докато описваше как тойотата направо излетяла от пътя, каза, че натиснал спирачките докрай… Самият аз бях усетил миризмата на изгоряла гума и бях видял следата й по асфалта. В този момент пристигнаха линейката и патрулната кола. Парамедиците извадиха трупа и ми казаха, че шофьорът е загинал при удара и с него не е имало други пътници. Докато отнасяха мъртвия мъж, аз се огледах за Денис. Беше на няколко метра извън шосето и аз го улових да поглежда крадешком към мен. Стори ми се странно, сякаш се опитваше да скрие нещо…

Внезапно се разнесе буен момичешки смях. Младоженка, заобиколена от шаферките си, мина през бара и излезе навън. Тя беше хубава блондинка, двадесетина годишна. А това бе най-щастливият ден в живота й, нали?

Барбара се извърна, за да погледне компанията, сетне отново насочи вниманието си към мен. Всеки би могъл да прочете в очите й какво изпитва. И на какво се надява.

— Продължавай, Бен — подкани ме тя. — Говореше за виновния поглед.

Разказах й как се обърнах, защото някой извика името ми, а когато отново погледнах нататък, партньорът ми затваряше багажника на нашата кола.

— Не попитах Денис какво прави, защото мислите ми бяха заети с предстоящите задачи. Имах да пиша доклади, чакаше ме доста работа. Трябваше да се заемем с идентифицирането на загиналия. Вършех си съвестно работата, Барбара — казах й сега. — Мисля, че е напълно естествено да блокираш нещата, които не желаеш да видиш. Трябваше още тогава и на място да говоря с партньора си, но не го сторих. Оказа се, че онзи кратък гузен поглед, който бях уловил, щеше да промени живота ми завинаги.