Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Плажът (14)

12.

Барбара въздъхна тихо и завъртя регулатора за светлината на лампата. Грег изпъшка, дръпна юргана с Човека Паяк върху главата си, но Джони се изправи в леглото. Изражението на лицето на четиринадесетгодишното момче се промени и върху него се изписа нещо подобно на очакване или вълнение.

Барбара разтърси нежно рамото на Грег.

— Скъпи, събуди се.

— Мамооооооо, нееееееееее.

Барб дръпна завивката на по-малкия си син и набързо разказа на момчетата една съкратена и доста променена версия на случилото се, в която самата тя не вярваше. Че двамата с татко са решили да отидат на гости на Ким в Хаваите.

Синовете й тутакси застанаха нащрек и я засипаха с въпроси. В този момент влезе Ливън с изопнато от напрежението лице.

— Татко, какво става? — изкрещя Грег, щом го видя.

Барб го гушна и започна да го уверява, че всичко е наред, че леля Сиси и чичо Дейв ги чакат и само след петнадесет минути ще са в леглата и отново ще заспят. Можели да останат по пижами, но трябвало да си обуят чорапите и обувките.

Джони започна да им се моли да го вземат със себе си на Хаваите — искал да кара джет и да се гмурка, — но Барб, която едва сдържаше сълзите си, каза само „друг път“ и се зае да вади чорапи, обувки, четки за зъби и електронните игри, за да не разберат момчетата колко е разстроена.

— Нещо криеш от нас, мамо. Още е съвсем тъмно!

— Сега няма време да ти обяснявам, Джони. Всичко е наред. Ние просто… трябва да побързаме, за да не изпуснем самолета.

Десет минути по-късно и след пет пресечки Кристин и Дейвид ги чакаха пред входната врата на дома си. Леденият арктически вятър откъм езерото Мичиган бе навял върху моравата им сняг, приличащ на пудра захар.

Когато завиха през алеята, Ливън видя как Сиси изтича надолу по стълбите, за да посрещне колата. Тя беше с две години по-млада от Барб, имаше същото сърцевидно лице и Ливън сякаш видя Ким.

Сиси протегна ръце, за да прегърне децата, които се спуснаха към нея, и вдигна глава към Барб и Ливън.

— Пренасочих нашия телефон към твоя, Сис. Да знаеш, в случай че ти се обадят. — Барб не искаше да навлиза в подробности пред момчетата. А и не беше сигурна, че някой ще се обади.

— Звънни ми между двата полета — каза Сис.

Дейв подаде плик на Ливън.

— Тук има малко пари, около хиляда долара, не, не, вземи ги. Ще имате нужда от тях, когато стигнете там. За таксита и каквото потрябва. Вземи ги, Ливън.

Последваха силни прегръдки и пожелания за безопасен полет, думите „обичаме ви“ отекнаха в утринната тишина. Когато предната врата на къщата на Сиси и Дейвид се затвори, Ливън каза на Барб да си закопчае колана.

Излезе на заден от алеята, после зави по Бъркет Роуд и се насочи с пълна скорост към летище „Джералд Форд“.

— По-бавно, Ливън.

— Добре.

Но кракът му не се отлепи от педала на газта. Колата летеше по заснежената магистрала, но високата скорост и шофирането задържаха съзнанието му на ръба и не му позволяваха да се срине в бездната на отчаянието.

— Когато сменяме самолетите в Лос Анджелис, ще се обадя в банката — каза Ливън. — Ще говоря с Бил Мачио, за да ми даде заем срещу къщата, в случай че се нуждаем от пари в брой.

Той видя сълзите да капят в скута на Барб, чу потракването на клавишите върху органайзера й, докато изпращаше съобщения към всички членове на семейството, приятелите, работата. Както и на Ким.

Барб се обади на мобилния телефон на дъщеря си още веднъж, докато Ливън паркираше колата. Вдигна телефона към него, за да чуе как гласът на оператора казва: „Кутията със съобщения на Ким Макданиълс е пълна. Повече не можете да оставяте съобщения“.