Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Плажът (114)

112.

Небето бе тъмно, но уличните лампи и светлините на намиращия се съвсем наблизо „Отел дьо Лувър“ превръщаха нощта в ден. Двата хотела бяха само на няколкостотин метра от Тюйлери, голямата обществена градина пред двореца Лувър.

Тази седмица тук се провеждаше карнавал — навред се разиграваха какви ли не игри, публиката се разхождаше край местата за забавления, свиреше музика, изнасяха се представления на открито. Към девет и половина вечерта весело усмихнатите туристи и тълпите парижани, повели децата си, изпълваха тротоарите до краен предел. Смеховете им се сливаха с гърмежите от фойерверки и неспирно отекващите клаксони на автомобилите. Всичко това ми напомни за сцена от някакъв френски филм, който може би някога бях гледал.

Следвах тънката диря от кръв, която продължаваше до улицата, ала след няколко метра от вратата на хотела тя вече не се виждаше. Анри отново бе изчезнал. Дали не се беше скрил в съседния „Отел дьо Лувър“? Или му бе провървяло и веднага бе хванал някое такси?

Останах загледан нямо сред тълпите, докато не чух откъм площад „Андре Малро“ воя на полицейските сирени.

Очевидно бяха съобщили за изстрелите. Освен това ме бяха видели да тичам с оръжие в ръка.

Пъхнах „Ругер“-а на Анри в дълбоката саксия с цветя пред „Отел дьо Лувър“. После дръзко закуцах към фоайето на „Зелената маймуна“. Отпуснах се в едно от дълбоките кресла и зачаках пристигането на френските полицаи.

В крайна сметка щеше да се наложи да обясня на ченгетата за Анри и за всичко останало.

Но се чудех какво точно, по дяволите, да им кажа.