Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Плажът (119)

117.

Ян ван дер Хойвел се извърна с гръб към високия прозорец. Дългата му сянка падна върху масата от светло дърво, а лицето му се озари от меката следобедна светлина.

Извади пакет цигари от чекмеджето си, предложи ми една, след което запали, преди да заговори:

— Ако знаех как да го намеря, нямаше да има проблем. Обаче Анри е гений в укриването. Не зная къде е. Никога не съм знаел.

— Нека тогава да работим заедно — предложих му. — Да се позамислим върху някои идеи. Трябва да има нещо, което вие знаете и което може да ми помогне да се добера до него. Зная, че е лежал в затвор в Ирак, но „Брустър-Норт“ е частна компания, непристъпна като банков сейф. Зная нещо и за някакъв фалшификатор на документи в Бейрут, с когото Анри е поддържал връзка, но тъй като не ми е известно името на този човек…

— О, това вече е прекалено — засмя се Ян ван дер Хойвел. Смехът му беше още по-ужасяващ, защото изглеждаше искрен. Явно ме намираше за забавен. — Той е психопат. Нима въобще не сте разбрали що за човек е? Той е в плен на собствените си заблуди и представи. Освен това е самовлюбен, но най-вече е лъжец. Анри никога не е бил в Ирак. И единствения фалшификатор, когото познава, е самият той. Трябва да проумеете нещо важно, господин Хокинс. Анри се е възхвалявал пред вас, измисляйки си увлекателна житейска история. А вие сте се оставили да ви води за носа като неопитно кутре на каишка…

— Хей! — извиках, ударих с юмрук по масата и скочих на крака. — Не си играйте с мен! Дошъл съм тук, за да намеря Анри. Не ме е грижа нито за вас, нито за Хорст Вернер или Рафаел дош Кампош, нито за останалите от групичката ви болни и жалки шибаняци. Ако не ми помогнете, нямам друг избор, освен да отида в полицията и да им разкажа всичко.

Ян ван дер Хойвел отново се разсмя и ми каза да се успокоя, да седна на стола. Аз обаче бях разтърсен до дъното на душата си. Наистина ли Ван дер Хойвел току-що ми отговори на въпроса: защо Анри искаше да бъде издадена тази книга? За прослава на живота му?

Холандецът отвори своя лаптоп и рече:

— Преди два дни получих имейл от Анри. Първия, който досега ми е изпращал, имам предвид директно. Искаше да ми продаде видеозапис. Но мисля, че току-що го видях безплатно. Та казахте, че не проявявате интерес към нас?

— Въобще не ме е грижа за вас. Искам само Анри. Той заплашва живота ми, заплашва семейството ми.

— Може би това ще ви помогне във вашата детективска работа.

Ян ван дер Хойвел защрака с пръсти по клавиатурата, докато продължи да говори:

— Анри Беноа, както самият той се нарича, е бил чудовище още като непълнолетен. Преди тридесет години, когато е бил едва шестгодишен, е удушил малката си сестричка в люлката й.

Явно по лицето ми се е изписало шокирано изражение, тъй като Ван дер Хойвел кимна в потвърждение на думите си, докато изтръскваше цигарата си в пепелника, след което още веднъж ме увери, че това е самата истина.

— Бил е сладко малко момче. С пълнички бузки. С големи доверчиви очи. Но е убил едно бебе. Диагнозата му е била психиатрично разстройство на личността, макар че било рядко срещано явление дете да има всички симптоми. Изпратили го в клиника „Дьо Лак“ в Женева.

— Всичко това документирано ли е?

— Да, разбира се. Аз също направих проучвания, когато се запознах с него. Според главния лекар на психиатричната клиника, доктор Карл Обет, детето е научило много през всичките тези дванадесет години в лудницата. Най-вече как да заблуждава хората. Усвоил е няколко езика и е изучавал търговия. Усвоил печатарския занаят.

Дали Ян ван дер Хойвел ми казваше истината? Ако бе така, то това обясняваше как Анри можеше да сменя самоличността си, да подправя документи, да се измъква безнаказано отвсякъде.

— След като го пуснали от лудницата при навършването на осемнадесет години, нашето момче се заело с убийства и кражби. Откраднал например едно ферари, но сигурно е имало и други кражби, не зная. Но откакто преди четири години срещна Джина, вече не му се налагаше да се препитава по такъв жалък начин.

Ян ван дер Хойвел ми разказа, че Джина „очаровала“ Анри, че той й се доверил напълно, признал й, че му харесва да прави секс с мъже, както и че бил извършил доста жестоки неща. И че искал да продължи да го върши, но за много пари.

— На Джина й хрумна идеята да използва Анри, за да доставя забавления за нашата малка общност, а Хорст се въодушеви от плана да си имаме „сексмаймунка“.

— И тогава вие се появявате на сцената.

— Аха. Да. Джина ни запозна.

— Анри ми каза, че сте седели в ъгъла и сте ги наблюдавали.

Ян ван дер Хойвел ме изгледа така, сякаш бях някакво екзотично насекомо, което още не бе решил дали да стъпче, или да прибере в епруветка.

— Още една лъжа, Хокинс. Той ми го бе поел в задника си и пищеше от удоволствие като момиче. Но има нещо, което трябва да знаете, защото е истина. Не ние сме направили Анри такъв, какъвто е. Ние само му предоставихме възможност да се развихри.