Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Плажът (32)

30.

Една набита полицайка се спусна към вратата, докато аз стоях като закован и се опитвах да осъзная видяното — Ливън бе нападнал полицай, бе го ударил и съборил на земята, после го бе наругал, заявявайки накрая, че се е почувствал страхотно.

Сега Джаксън вече се бе изправил на крака, Ливън дишаше тежко, а полицайката крещеше:

— Хей, какво става?

— Всичко е наред, Мили — отвърна Джаксън. — Изгубих равновесие. Май ще се нуждая от нов стол — отпрати я той, сетне се обърна към Ливън, който му крещеше:

— Не разбра ли какво ти казах? Казах ти — миналата нощ! Обадиха ми се в Мичиган. Мъжът каза, че е отвел дъщеря ми, а ти се опитваш да изкараш Ким курва?

Джаксън оправи сакото и вратовръзката си, после вдигна стола. Лицето му бе зачервено и изкривено от гняв. Той размаха счупения стол и на свой ред закрещя на Ливън:

— Ти си луд, Макданиълс! Осъзнаваш ли какво направи току-що, тъп шибаняк? Искаш да те арестувам ли? Искаш ли? Мислиш се за корав пич? Искаш ли да разбереш колко съм корав аз? Мога да тикна задника ти в килията за това, знаеш ли го?

— Да, хвърли ме в затвора, проклет да си! Направи го, защото иначе ще разкажа на всички как си се отнесъл с нас. Що за простак и грубиян си!

— Ливън, Ливън — улови го за ръката Барбара, опитвайки се да го укроти. — Престани, Ливън. Овладей се. Моля те, извини се на лейтенанта.

Джаксън дотъркаля стола си до бюрото и седна.

— Макданиълс, не се опитвай отново да ми посегнеш. Ще имам предвид, че не си на себе си и в доклада си ще омаловажа случилото се преди малко. А сега сядай, преди да съм размислил и да те арестувам.

Ливън още беше запъхтян, но Джаксън посочи към столовете и двамата с Барбара седнаха.

Полицаят докосна тила си, разтри лакът и заговори:

— При половината от случаите, когато някое дете изчезне, поне единият от родителите знае какво се е случило. Понякога — и двамата. Исках да разбера вие от кои сте.

Ливън и Барбара го зяпнаха невярващо. Всички разбрахме. Джаксън ги бе провокирал, за да види как ще реагират.

Всичко е било изпит. И те го бяха издържали. Така да се каже.

— Разследваме този случай от вчера сутринта. Макданиълс, както ти казах, когато ми се обади — Джаксън изгледа кръвнишки Ливън, — ние се срещнахме с хората от „Спортинг лайф“, както и с администратора и персонала на бара в „Принсес“. Но не успяхме да разберем нищо от тях.

Джаксън отвори чекмеджето на бюрото и извади мобилен телефон — една от онези тънки джаджи, дето са по-умни и от теб: правят снимки, пращат имейли и те осведомяват кога ти е свършил бензинът.

— Това е телефонът на Ким. Намерихме го на плажа зад „Принсес“. Прегледахме данните и открихме доста телефонни обаждания до Ким от мъж на име Дъг Кахил.

— Кахил? — повтори Ливън. — Дъг Кахил беше приятел на Ким. Живее в Чикаго.

Джаксън поклати глава.

— Обадил се е на Ким от Мауи. Звънял й е на всеки час, докато кутията със съобщенията се е препълнила и е спряла да приема.

— Казвате, че Дъг е тук? — попита Барбара. — Че в момента е в Мауи?

— Открихме го в Макена и снощи го разпитвахме повече от два часа, докато той не поиска адвокат. Заяви, че не се е виждал с Ким, че тя не искала да говори с него. Не можехме да го арестуваме, защото не разполагаме с нищо срещу него — завърши Джаксън и върна мобилния телефон в чекмеджето. — Макданиълс, ето каква е ситуацията. Обадил ти се е непознат мъж, който ти е казал, че дъщеря ти е при него. У нас е и мобилният телефон на Ким. Но все още не знаем дали е било извършено престъпление. Ако Кахил реши да се качи на следващия самолет, ние не можем да сторим нищо, за да го спрем.

Видях как по лицето на Барбара се изписа изумление.

— Дъг не го е направил — заяви Ливън.

Веждите на лейтенанта отскочиха нагоре.

— И защо си толкова сигурен?

— Познавам гласа му. Мъжът, който ни се обади, не беше Дъг.