Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Плажът (106)

104.

Вперих изумен поглед в Аманда. Беше на тридесет и една години, но изглеждаше на двадесет и пет, носеше синя вълнена жилетка с ластичен колан и ръкави и грееше с усмивка, обаятелна като на Мона Лиза. В този миг беше умопомрачително красива, повече от когато и да било.

— Моля те, кажи ми, че си щастлив — настоя тя.

Поех лъжицата от ръката й и я върнах в чинията й. Надигнах се от стола си, притиснах длани към бузите й и я целунах. После отново я целунах.

— Ти си най-шантавото момиче, което някога съм познавал, très étonnante^[1].

— И ти си прекрасен — кимна тя, цялата сияеща.

— Господи, колко те обичам!

— Също и аз. Обичам те докрай. Но ти, Бенджи, щастлив ли си?

Обърнах се към сервитьорката и й казах:

— Тази прекрасна дама и аз ще си имаме дете.

— Първото ви, така ли?

— Да. И аз обичам тази жена толкова много и съм толкова щастлив, че ми се иска да летя около Луната.

Сервитьорката се усмихна сърдечно, разцелува и двама ни по бузите, след което обяви на всеослушание радостната вест, макар аз да не разбрах всичко, което каза. Но тя размаха ръце и хората от съседната маса започнаха да се смеят и ръкопляскат. Скоро и от другите маси се присъединиха към тях, като ни обсипваха с поздравления и приветливи възклицания.

Усмихнах се на непознатите наоколо, поклоних се на моята прекрасна Аманда и усетих прилив на неочаквана, всеобхватна радост. Само преди месец благодарях на бога, че нямам деца. А ето че сега лицето ми светеше от радост и затъмняваше с блясъка си стъклената пирамида в Лувъра.

Просто не беше за вярване.

Манди беше бременна с нашето дете.