Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Плажът (108)

106.

Анри изпука кокалчетата на пръстите си. Возеше се на задната седалка в такси „Мерцедес“, което го отвеждаше от летище Орли на запад, към улица „Риволи“, а от там щеше да продължи до площад „Вандом“. Беше гладен и раздразнен от невероятно мудното улично движение и едва пъплещите през Пон Роаял към Улицата на пирамидите коли.

Докато таксито чакаше на поредния светофар, Анри поклати глава, като отново се замисли за грешката, която бе допуснал — наистина аматьорски пропуск, — да не знае, че Ян ван дер Хойвел няма да е в Амстердам. Но вместо веднага да си тръгне, той взе едно прибързано решение — нещо, което рядко му се случваше.

Знаеше, че Ван дер Хойвел има секретарка. Беше я срещал само веднъж, но знаеше, че тя ще заключи офиса в края на работния ден.

Остана да наблюдава и да чака Миеке Хелслоот да се появи точно в пет пред вратата на фасадата. Беше привлекателно дребна, носеше къса пола и високи обувки с дълги връзки. Тръгна след нея сред напрегнатата тишина на близкия канал, където само далечните звуци от църковните камбани и морските птици нарушаваха спокойствието.

Следеше я безшумно, само на няколко метра, прекоси моста над канала и я последва надолу по ветровитата странична улица, преди да й извика: „Ало, извинете“. Едва тогава тя се обърна.

Той й се извини още веднъж, като обясни, че я видял да излиза от офиса на господин Ван дер Хойвел и че се опитвал да я настигне, докато изминали последните две пресечки.

— Аз работя с господин Ван дер Хойвел по един конфиденциален проект — впусна се в обяснения Анри. — Не ме ли помните, Миеке? Аз съм мосю Беноа. Веднъж се срещнахме в офиса.

— Да — неуверено кимна тя. — Но не виждам как мога да ви помогна. Господин Ван дер Хойвел ще се върне утре…

Анри й каза, че е изгубил номера на мобилния му телефон и че тя наистина би му помогнала много, ако му осигури възможност да обясни, че е сбъркал датата на срещата. И така Анри продължи да говори, докато накрая Миеке стигна пред външната врата на своя дом.

Той я наблюдаваше, докато младата жена държеше ключа за вратата в ръката си. На лицето й беше изписано нетърпение, но заради вродената си учтивост и желанието да помогне на работодателя си го пусна, за да се обади от негово име на шефа си.

Анри й благодари и се настани на един от тапицираните столове в двустайния апартамент на Миеке, като зачака подходящия момент да я убие.

Докато момичето изваждаше две чаши, той се огледа наоколо и погледът му набързо обходи препълнените с книги и модни списания лавици и огледалото над камината, почти изцяло отрупано със снимките на красивия й приятел.

После, когато тя разбра какво възнамеряваше да направи той, започна да хленчи, да протестира, да го моли, защото нищо лошо не била извършила и че никога никому нямало да каже.

— Съжалявам, Миеке, но не е заради теб — каза й той. — А заради господин Ван дер Хойвел. Той е много порочен човек.

— Тогава защо ми причинявате това?

— Е, днес на Ян му провървя, нали? Просто защото не е в града.

Завърза ръцете й на гърба с една от връзките за обувки и разкопча катарамата на колана си, докато тя продължаваше да го умолява:

— Не и това. Моля ви. Скоро ще се омъжвам.

Не я изнасили. Не беше в настроение след Джина. Затова й каза само да си мисли за нещо хубаво. Много важно било в последните мигове от живота ти да те споходят хубави мисли.

Направи примка от другата връзка на обувките и я стегна около гърлото й, като я притискаше с коляно върху гърба, докато тя спря да диша. Намазаната с вакса против замръзване връзка беше здрава като електрически кабел. Преряза врата й и шурна кръв.

След като всичко свърши, убиецът зави трупа на красивото момиче с одеяло и го потупа по бузата.

Сега си мислеше, че си бе толкова ядосан, задето изпусна Ян ван дер Хойвел, че забрави да заснеме убийството.

Все пак Ян щеше да разбере посланието.

Тази мисъл му достави удоволствие.