Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Плажът (57)

55.

Анри седеше два стола зад кабината на пилота в лъскавия нов чартърен самолет, който беше почти празен. Гледаше през прозореца как малката машина се издига гладко от пистата и се понася към чистото синьо небе над Хонолулу.

Той отпи с наслада от чашата с шампанско, прие предложените му от стюардесата хайвер и препечена филийка и когато пилотът обяви, че могат да свалят коланите, отвори лаптопа си, оставен върху масичката отпред.

Миниатюрната камера, закрепена зад огледалото за обратно виждане, трябваше да бъде пожертвана, но преди океанските вълни да я погълнат, тя бе изпратила видеозаписа към компютъра му.

Анри нямаше търпение да види материала.

Сложи си слушалките и отвори озвучения файл.

Едва не се провикна: „Брей!“. Картините, появили се върху екрана, бяха невероятно красиви. Вътрешността на колата се осветяваше от лампата на тавана. Барбара и Ливън се къпеха в мека светлина, а звукът бе с отлично качество.

Тъй като Анри седеше на предната седалка, не влизаше в кадъра — и това му харесваше. Никаква маска. Никакво изкривено лице. Само промененият глас, понякога звучащ като Марко, понякога като Андрю, но при всички положения в унисон с гласовете на жертвите.

— Казах на Ким колко е красива, Барбара, правих любов с нея. Дадох й да пийне нещо, за да не усеща полка. Дъщеря ти беше много мила, много сладка. Не бива да си мислиш, че е направила нещо и затова е била убита.

— Не вярвам, че си я убил! — избухна Ливън. — Ти си луд! Патологичен лъжец!

— Дадох ти часовника й, Ливън… Добре тогава, погледни това.

Анри отвори мобилния си телефон и им показа снимката, на която държеше главата на Ким за корените на разрошената й руса коса.

— Опитай се да разбереш — продължи той, заглушавайки сърцераздирателните викове и безутешния плач на Барб и Ливън. — Това е бизнес. Хората, за които работя, плащат много пари, за да гледат как хората умират.

Барбара се задушаваше, хлипаше и го умоляваше да спре, но Ливън бе различен. Опитваше се да балансира между болката и ужаса, от една страна, и желанието да спаси себе си и жена си, от друга.

— Пусни ни, Анри. Ние не знаем кой си в действителност. Не можем да те издадем — рече той.

— Не става дума за това, че искам да ви убия, Ливън. Става дума за пари. Да. Плащат ми, за да ви убия.

— Аз ще ти дам пари — опита се да го убеди Ливън. — Ще ти дам повече пари от тези, които ще получиш. Наистина ще ти дам!

От екрана на лаптопа Барбара се молеше за момчетата си, но Анри я прекъсна, заявявайки, че вече трябва да върви.

Той натисна педала на газта и меките гуми се търкулнаха плавно по пясъка, докато автомобилът бавно навлизаше в океана. В избрания момент Анри слезе от колата и остана до нея, докато водата стигна до предното стъкло.

Вътре в купето камерата зад огледалото за обратно виждане записваше молбите на двамата Макданиълс, докато вълните бавно ги поглъщаха. Стигнаха до седалките, където съпрузите седяха с вързани зад гърбовете ръце, приковани от коланите.

Все пак убиецът не ги лиши от надежда.

— Ще оставя лампата да свети, за да можете да запишете прощалните си думи — чу се да изрича. — А и някой от шосето би могъл да ви види. И да ви спаси. Не отхвърляйте тази възможност. Ако бях на ваше място, щях да се моля да се случи.

Пожела им късмет, после се върна на плажа. Застана под дърветата и гледа, докато колата потъна напълно след около три минути. По-бързо, отколкото предполагаше. Милостиво избавление. Може би все пак имаше бог.

Когато и последните светлини от колата угаснаха, Анри се преоблече и пое по магистралата, докато една кола не го качи.

Сега затвори лаптопа, допи шампанското и пое от стюардесата листа с менюто. Избра си патица с портокали, сложи си слушалките „Боуз“ и се заслуша в някакво произведение на Брамс. Успокояващо. Красиво. Съвършено.

Последните няколко дни бяха изключителни, всяка минута бе изпълнена с фантастична драма, което бе смисълът на живота му.

Беше напълно сигурен, че всички ще са щастливи.